Долу султана, да живее Балканската федерация


откъс от книгата "Националното освобождение и безвластният федерализъм" от Георги Хаджиев.
Книгата можете да намерите в антикварната книжарница на ул. Пиротска №12 в София
Достъпен е и вариант на английски език.



 
 


 

ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ




В историята на македонското революционно движение Илинденското въстание има първостепенно значение както по своя размах - брой на участниците, времетраене, така и по организация, отражение и отзвук в Турската империя и вън от нея. Затова, когато се разглежда въпросът за освободителните борби в Македония и Тракия, трябва да се отделя повече място за това въстание.

Настоящото изложение няма за цел да проследи и предаде пълно и цялостно движението. На Илинденското въстание са посветили своя труд много автори, написани са много трудове и то е добре изучено. Стига се обаче до там, че когато се говори за революционните събития през 1903 г., обикновено се спира вниманието изключително на Илинденското въстание. Често се забравя, че в пълно съгласие с ръководството на движението и в негова подкрепа в Тракия избухва и Преображенското въстание, което е неразделна част от въстанието в Македония.

Поради тази причина тук повече място ще се отдели на Преображенското въстание. Това е и в подкрепа на идеята да се представи, да се проследи участието на анархистите в революционното движение. По-пълна, по-вярна представа за безвластническия дух, който характеризира цялото движение, дава Преображенското въстание, където главен ръководител е анархистът Михаил Герджиков.

Когато се говори за революция или въстание, е неправилно да се разглеждат само борбите в точно ограниченото време, времето на решителното сражение на антагонистичните сили. Всяка революция, всяко въстание се предшествува от ред събития, неразривно свързани. Това изисква пълен, изчерпателен преглед на целия предреволюционен период, на всички причини и предпоставки за избухването на революция или въстание. Тук,в настоящата книга това не може да се направи поради по-ограничените задачи.

* * *

Да започнем от събитията в навечерието на въстанието.

На конгреса на Битолския революционен окръг в Смилово се решава въпросът за въстанието и за неговия партизански характер, като се отхвърля идеята за масово всенародно въстание. Конгресът е действително едно демократично събрание, в началото на което присъствуват 32 делегати, а в края на заседанията техният брой нараства до 50 души.

Първа точка от дневния ред включва обсъждането на докладите от околиите за подготовката на въстание. Повечето от делегатите се обявяват против въстанието, защото смятат, че народът не е готов. Даме Груев - председател на конгреса, обяснява, че въпросът за въстание е решен и на дневен ред вече е въпросът за фактическото му провеждане.

Тъй като всички отчитат, че обявяването на въстанието е преждевременно, че все още не е изградена стройна, оперативна организация, че не е достатъчно и въоръжението на населението, конгресът решава партизанския характер на въстанието. В революционните райони се образуват чети, които трябва да действуват по предварително изработен план, без да се ангажира мирното население. При по-големи акции отрядите могат да се разделят на части за по-бързи действия, а при необходимост и за по-бързо укриване и по-лесно снабдяване с продоволствия.

Властта в революционните райони се съсредоточава в ръцете на т, нар. „Горски началства" - ръководствата на четите. Образуват се градски бюра за посредничество, за информация, за организиране на снабдяването. Районите се разделят на центрове, а районните отговорници преминават курс по военно обучение под ръководството на офицери и подофицери, точно определени - за всеки район, от самия конгрес.

„Въстаническият дисциплинарен устав" е изработен от Борис Сарафов - запасен офицер, и Никола Дечев - запасен подофицер.

Конгресът избира Главен щаб, който да ръководи подготовката и действията на въстанието. За негови членове са избрани Даме Груев, Борис Сарафов и А. Лозанчев, с евентуални заместници - Г. Попхристов, П. Ацев и Л. Поптрайков. На щаба се възлага задачата, в съгласие с Централния комитет и с другите окръзи да определи датата на въстанието при условие да не бъде преди юли, за да се осигури по-добра подготовка и по-задоволително снабдяване.

Непосредствено след конгреса в Смилово Д. Груев и Б. Сарафов с чета от 20 души, наречена „Щабна чета" и ръководена от Никола Дечев, правят обиколка на революционния окръг. От Охридско минават в Ресенско, Костурско и Демирхисарско. Те разрешават възникналите местни недоразумения и определят отговорници, които трябва да положат всички усилия за окончателното въоръжаване и организиране на въстаниците, за осигуряването и запасяването с хранителни продукти, сол, лекарства и други.

Необходимо е не само да се отбележи, но и да се подчертае, че голяма част от пушките и военните припаси, използувани по време на въстанието, са доставени от турци и са били взети от складовете и казармите на турската армия. Военната подготовка стига до там, че се провеждат маневри между две формации, командувани от Дечев и Стойков - запасен поручик.

Отначало се предвижда въстанието да се проведе през пролетта на 1903 г., но след съвещанието в София през януари става ясно, че трябва да се отложи. Когато заседава конгресът на Петрова нива, вече се знае, че точната дата на въстанието в Македония е 10 (23) юли. Тъй като Одринският революционен окръг не е все още готов за въстание, М. Герджиков е упълномощен телеграфически да поиска отлагането му за началото на август, което се приема.

Главният щаб в Македония в съгласие с ЦК и със Задграничното представителство в София определя датата на въстанието - 20 юли (2 август), празника на св. Илия. От там идва и името на въстанието - Илинденско. С възвание към народа още на 15 юли това решение е обявено и изпратено до всички райони, но тайната е запазена до последния момент. Когато въстанието избухва, турските власти са изненадани.

Централният комитет на Вътрешната организация чрез свои представители изпраща до Великите сили и до представителите на българския и чуждестранния печат декларация, в която обосновава своите действия: „Безнаказаните насилия на мохамеданите и систематическите преследвания на администрацията докараха християните от Македония и Одринско до необходимостта да прибегнат до една масова въоръжена отбрана. Те прегърнаха тая крайност, след като изчерпаха всички мирни средства, за да докарат намесата на Европа в духа на договорите, които уреждат положението на тия населения... Вътрешната организация отхвърля от себе си всичката отговорност и заявява, че тя ще поддържа борбата до всецялото постигане на своята цел като черпи енергия в съзнанието на своя дълг и в симпатиите на цивилизования свят."1

В своя прокламация Главният щаб подчертава: „Ние вземаме оръжие срещу тиранията и безчовечието; ние ратуваме в името на свободата и човещината; прочее нашето дeло стои по-високо от всякакви национални и племенни различия. Поради това ний треба да наречем свои братя всички страждущи в тъмното царство на султана. Днес страдат всички християнски населения, включая и самите турци селяни. Наш враг е само турското правителство и оня, който излезе с оръжие или с донос против нас, или отиде да се разправя с беззащитните старци, жени и деца, вместо с нас - с него ние ще се бием, нему ще отмъщаваме!..."2

В деня на въстанието членовете на щаба са над Смилово. Тук са всички местни въстаници. Селският поп пред всички присъствуващи - селяни и занаятчии, учители и офицери, освещава тържествено червеното знаме. Привечер с камбанен звън и със запалени купи сено се възвестява началото на въстанието. След тридневни боеве и обсада - от 23 юли, Смилево е превзето от въстаниците и се превръща в укрепен лагер. Жителите му - около 2000 души, се заселват в близката гора и построяват колиби, кухни и фурни. Тук се организира интендантска и други необходими служби. Цялото население се отказва от частната си собственост.

През първата нощ и през следващите дни в Битолска околия - най-голямата, най-добре организираната, най-въоръжената околия, въстанието обхваща седем отделни пункта. Нападат се казарми и полицейски участъци, взривяват се мостове по шосето Битоля - Ресен, прекъснати са телеграфните съобщения, запалени са всички бейски кули. Тактиката на въстаниците е в тясна връзка със старанието да се запазят хората и да се пести оръжието. В този момент жертвите са главно от страна на турците.

Най-ефектно е въстанието в Крушево - град с многонационално население - българи, гърци, власи. Обкръжен и нападнат през нощта на 20 срещу 21 юли от 800 въстаници, при камбанния звън на трите градски църкви, градът е бързо превзет. В ранни зори само 60 турски войници, обсадени в казармата, оказват съпротива. Превзети са държавните учреждения, народът ликува с възгласите: „Благословена да е свободата ни!"

На 22 - 23 юли отряд войници и башибозуци правят безуспешен опит да си възвърнат Крушево. На 22 юли „горското началство" начело с учителя социалист Никола Карев слиза в града и провежда събрание на градските първенци, около 60 души, - представители на трите народностни групи. То избира шестчленна комисия - по двама българи, власи и гърци. Това е т. нар. „временно правителство", в чиито ръце се поверява администрирането на свободния град. Образуват се шест ведомства; съдебно, реквизиционно, финансово, полиция, прехрана и производство и санитарна служба, за дейността на които отговарят членовете на временното правителство. Обзавежда се болница в българското училище под ръководството на лекар-влах. Започва бърза изработка на цървули, патрондаши, ремъци в сарафчийските работилници. Създава се леярница, където се правят куршуми, ремонтират се пушки и револвери. Две мелници работят денонощно - донесената от складовете в планината пшеница е смляна и раздадена на населението и на въстаниците.

„Правителството" се грижи за семействата на бившите турски чиновници, като ги настанява в отделна къща и ги снабдява с храна. Изпратен е апел до близките мохамедански села с покана да останат неутрални и спокойни и с декларация, че борбата на въстаниците е за „освобождение на всички македонци, без разлика на народност и вяра".

На 27 юли (9 август) в трите църкви - българската, гръцката и влашката, са отслужени тържествени литургии. Между присъствуващите са и членовете на „временното правителство" и на щаба.

Същия ден революционният съд осъжда на смърт петима предатели - един българин и четирима гърци.

„Крушевската република" е с ярко изразен социалистически характер - налице е разбирателство между отделните народности, чрез доброто управление се осигурява справедливост и сигурност на населението при пълна свобода. Но само 10 дни гряло „не какво да е слънце, а слънцето на свободата".

В Демирхисарско организацията разполага с около 1000 въстаници. Тяхната основна дейност е свързана с опожаряване на кули, нападение на гарнизони, прекъсване на съобщителните линии. В победно шествие те завземат много села и навсякъде прокламират свободата на довчерашните роби. Четири от селата, които се смятат за най-сигурни, се определят като центрове за изхранване и тук се складират продукти и се приготвя храна за въстаниците и за населението. Тук се пълнят с барут празните гилзи, тук се шият въстаническите дрехи. Команди от жени и мъже слизат от планинските райони в полето, за да пожънат нивите.

След многобройните, макар и разпокъсани схватки, на 22 юли настъпва затишие, което продължава до 5 август. Правят се връзки с населението от смесените и турските села и се стига до споразумение да не се нападат взаимно и да не се палят селата.

В Костурско вестта за началото на въстанието идва най-късно. Макар че действията се забавят, тук въстанието взема най-масов характер. В северните райони на околията на крак се вдига цялото население. Въстаническото командуване взема инициативата в свои ръце. С нападателен устрем и с мълниеносна бързина въстанието печели победи. Град Клисура е в ръцете на въстаналия народ двадесет дни - от 23 юли до 14 август.

В Леринско подготовката е значително по-слаба и пораженията от предварителните репресии са най-чувствителни. Тук се организират около 500 души, по 10 - 20 от село, и решението на конгреса за „партизанско въстание" най-точно се изпълнява. Населението си остава по селата. Макар и по-ограничено, въстанието тук е свързано с провеждане на многобройни акции още през първата нощ: прекъснати са телеграфните линии между Лерин и Битоля, разрушени са шосейни и жп мостове, нападнати и опожарени са бейските кули по чифлиците.

В Охридско въстанието има най-трагична съдба. От една страна природните дадености и духовната подготовка на населението благоприятствуват за провеждане на всенародно въстание. От друга страна съседството с Албания, неблагоприятно настроена спрямо македонците, малкият брой на българското население в покрайнините и крайно лошото въоръжение не дават кураж на ръководителите, отседнали в Охрид. Възложените задачи по общия план се изпълняват, но бойните успехи са незначителни.

На Илинден градът осъмва с разлепени афиши, написани на турски език. В тях се призовава турското население за неутралитет, тъй като революционната борба е насочена не против него, а срещу тираничното управление. Това успокоява турското население, обладано от страх. Околийският управител успява да прояви търпимост към българите и в същото време обуздава фанатизма на турските активисти. Така се запазва относителен мир в града, но в същото време се неутрализира революционният ентусиазъм на градските ръководители на въстанието. В околията се проявяват жестокости и ексцесии, които наред с допуснатите грешки от страна на ръководството ограничават размерите и успехите на въстанието. Прекъснати са съобщителните връзки между Охрид и Битоля, Кичево, Дебър, Елбасан, Корча; бейските кули са опожарени и са избити заварените по селата бейове, кехаи и турски чиновници. Множеството сражения и незначителните жертви показват бойната готовност на въстаниците.

В Кичевско въстава населението само от планинските райони. В останалите е силна сръбската пропаганда и населението остава пасивно. Наред със саботажните акции в Кичево се провежда голяма демонстрация. На 20 юли градът е обкръжен от три въстанически отряда с около 500 души. С гръмко „ура" и със светкавични залпове те всяват паника и безредици сред турските войници от армията, разположена на бивак до самия град. Половин час по-късно, знаейки своята малочисленост и слабото си въоръжение, те се изтеглят в планината. Тази демонстративна акция всява страх и ужас в града.

В повечето сражения въстаниците постигат временни успехи благодарение на инициативата на вихрената офанзива през първите дни. Те действуват не с малки пръснати чети, а с по-многочислени отряди и разчитат много на бързината си.

Прилепска околия не въстава. Причина за това е както отдалечеността от българската граница, така и от югозападните покрайнини, откъдето става снабдяването с оръжие. Христо Силянов отбелязва като причина отчасти и отношението и поведението на Гьорче Петров и Пере Тошев - големи революционери, които по време на въстанието са в този район. Не на последно място причина е и инцидентът, предшествувал въстанието и предизвикал струпването на турска войска.

На Илинден въстаническите чети прекъсват връзките между Прилеп, от една страна, и Битоля и Велес - от друга, разрушават мостове по шосетата за Граско, Кичево, Крушево и Велес. На 23 юли нападат казармата и кметството в едно село.

В Солунска област - най-голямата в Македония, включваща Солунски, Серски и Драмски революционен окръг, ръководителите на движението са против въстание, поради задълбочилите се недоразумения, дори враждебност между деятелите на Вътрешната организация и „върховистите". Въпреки временното помирение отношенията остават хладни, а общите действия - недостатъчно координирани. Активни са само четите, населението е съветвано да се въздържа от конкретни действия и да помага само като снабдител. Не без значение са и последствията от Солунските атентати.

В Солунски окръг проведените акции са преди всичко терористични. Най-значителна е разрушаването на жп линията по протежение на 900 м, на моста при Гевгели, в края на юли.

В Скопски окръг, където главен ръководител е Никола Пушкаров - по-късно виден български почвовед, действията имат предимно саботажен характер. На 1 август един динамитен атентат предизвиква дерайлирането на военен трен с 32 вагона.

В областта изключение прави само Разложкият край, чието население активно участвува във въстанието, и след разгрома репресиите там са най-жестоки.

Действията на четниците в Серски окръг имат преди всичко практическо значение. Там е ангажирана турска армия от 20 000 души, което е сериозна помощ на въстанието в Битолска област - главното огнище на въстаническите действия.

Спорадични сблъсъци между чети и войска придружават въстанието и продължават и след потушаването му през септември - октомври, та дори до края на 1903 година.

Срещу 14 000 - 16 000 бойци3 , въоръжени със стари пушки и брадви, сопи и вили, се изправя съвременна редовна армия (200 000 -300 000), снабдена с модерно оръжие. Освен това липсва обща координация на действията и единно командуване. Най-отговорните ръководители на движението предварително знаят и предричат такъв финал и тъкмо поради това се обявяват против преждевременното му обявяване. Стратегията не е ясна. Въпреки съветите на военните главните градове не са нападнати. Въпреки интернационалното си виждане организацията не успява навсякъде да спечели доверието и помощта на хората с друга народност. В освободените райони се слага началото на един нов, по-справедлив живот, но не се прави всичко необходимо, за да се защити революцията.

Навсякъде въстанието завършва с поражение, а след това започват ужасите на репресиите. В Битолска област в 150 сражения загиват 746 въстаници. В Солунска област сраженията са 38, а загубата на четниците е 109 души. В Скопска област сраженията са само 15, но жертвите са 93.

Най-тежки са последиците за мирното население. В четирите въстанали вилаета в Македония - Битолски, Солунски, Скопски и Одрински, страдат повече от 16 околии: опожарени са 201 села, изпепелени са 12 440 къщи, убити и изклани са 4694 души, изнасилени са 3122, а отвлечени - 176 момичета и жени. Без дом и покрив остават 70 835 души4 , 30 000 бежанци се отправят в Княжество България.

На 9 (22) септември 1903 г., за да обсъдят безнадеждната ситуация, се събират Даме Груев, Борис Сарафов и Лозанчев и подготвят изложение до българското правителство, изпратено в София чрез българското агентство в Битоля, в което четем:

„... Поставени начело на народното ни движение тук, ние апелираме към Вас от името на роба българин да му се притечете на помощ по най-ефикасен начин - чрез война..."5

След десет дни Главният щаб взема решение да се прекратят революционните действия и да се освободят въстаниците, с изключение на постоянните чети.

ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

„СТРАНДЖАНСКАТА КОМУНА" - ПЪРВА БЕЗВЛАСТНИЧЕСКА КОМУНА В БЪЛГАРИЯ




След като Герджиков изпълнява мисията, възложена му от конгреса на Петрова нива, и въстанието в Македония се отлага и като дата за прокламирането му вместо 10 юли се приема 20 юли, той се заема с организирането на терористичната дейност и с набавянето на оръжие. Под благовиден предлог той убеждава родителите си да напуснат Пловдив и превръща къщата им в централна работилница за производство на адски машини, като оставя там Васил Пасков да контролира работата.

Отлагането на въстанието в Македония налага неговото ускоряване в Тракия. Точната дата все още не е определена, но е наложително да се бърза. Ограниченото време - само пет седмици делят едното въстание от другото, изисква трескава дейност. Всички чети с отговорниците им са по местата си и работят усилено съгласно приетия от конгреса план. Започва подготовката. Селяните по своя воля създават комуни, земята и добитъкът стават обща собственост. Всички събират колективно реколтата и започва складирането на храна за въстаниците и хляб за народа6 .

Селяните и селските чети, т. нар. „смъртни дружинки", създадени в края на 1902 и в началото на 1903 г. в подкрепа на агитационните и въстаническите чети, се свикват на денонощни обучения на биваци и по поляни из горите на Странджа7 . Конкретната задача на това обучение е подготовката за нощни действия и акции. Останалото население - жените, старците, децата, се отдават на земеделска работа, без да се държи сметка за границите на имотите. Всичко е предназначено за общо потребление, както от населението, така и от четниците. Заживява се в пълен комунизъм. Разбира се, този нов строй, който се ражда спонтанно, естествено под влияние на идеите, вдъхновяващи ръководителите на движението, не може да се хареса на всички, но никой не се противопоставя - едни от честолюбие, други от увлечение, трети, предимно чорбаджиите - от страх, защото, когато народът се вдига на борба, неговата воля става определящ фактор и всяка груба принуда е неуместна и злополучна. Конгресът на Петрова нива взема решение да се обяви въстание, не защото се очаква победа, а в знак на солидарност към Македония и с цел да се спре прехвърлянето на турската армия там.

Подготовката е повсеместна, но най-важните, най-решителните действия са в Първи въстанически район - Малко-търновско - Лозенградско - Бунархисарско, където въстанието ще вземе масов характер. Работи се безшумно и при пълна тайна, макар да участвуват млади и стари, мъже и жени. Особено внимание трябва да се обърне на участието на жените - те проявяват истински героизъм, техните подвизи трябва да се помнят, имената на много от тях трябва да се увековечат. Преди въстанието те прибират реколтата, стават куриери между отделните селища и четите. Те укриват и пренасят оръжие, снабдяват с храна борците за свобода по села, гори и планини. В цялото движение няма нито един случай на предателство, извършено от жена дори и при най-тежки изпитания и мъчения. Наред с това те грижливо изработват и извезват революционните знамена - най-обикновена преданост към освободителното дело8 . Мнозина от тези безименни герои-жени проявяват изключителен ум и решителност, самообладание и находчивост в трудни моменти, за да укрият хора, оръжия и тайни при обиски, разпити и внезапни посещения от страна на местните власти.

Друга характерна особеност на движението в Тракия е, че то разполага с голям брой интелигенти между ръководителите. „Повечето от тях - пише Д. Н. Катерински, който по всяка вероятност не ще да е бил анархист - бяха хора на преките революционни действия, обладани от мисълта как да намерят начини и средства да се освободи народът от турския политически и феодален гнет." 9

Революционната дейност в Тракия, по свидетелствуването на същия автор, въпреки всички опити за намеса от страна на „върховистите" и от страна на агентите на Фердинанд, запазва своята независимост. Това се дължи на „прогресивните ръководители..., които с риск на живота си бранеха" независимостта на движението.

Някои непредвидени случки преди избухването на въстанието създават рискове да се компрометира делото чрез предварителни разкрития. Но практически резултатът от тези случки е положителен - повдига се борческият дух на населението и още по-здраво се сплотява за подготовката. Така например на 20 март 1903 г. в с. Сармашик (дн. Бръшлян) турска войска огражда четата на Пано Ангелов. Завързва се сражение, загиват войводата и смелият четник Никола Равашола - любимец на Герджиков. Турците изоставят труповете им, но убитите са погребани в Малко Търново при участие на цялото население на града. Манифестацията е импозантна по своята масовост, по своята дързост. Турската власт е изненадана и смутена и с уплаха наблюдава всенародното преклонение. На тези двама герои народът посвещава песен, станала общ въстанически химн, който и до днес се пее:

„Ясен месец веч изгрява,
над зелената гора,
в цяла Странджа роб запява
песен нова юнашка.
...........................
Град куршуми над селото,
скъпа кръв порой тече.
Падат Пано, Равашола.
мрат в гората синове."10

Друга особеност в подготовката на Преображенското въстание е създаването на „смъртните дружинки" - дело на Герджиков. Те не са тъждествени на „селските чети" в Македония. Специалната задача на тези дружинки е да наказват предателите и да изпълняват присъдите. Акциите им създават голям престиж на организацията. Освен това по време на въстанието те стават ядрата на революционната армия, проявила се като въоръжен народ, а не милитаризиран инструмент на властта.

Началото на Илинденското въстание заварва Михаил Герджиков - главен ръководител на Преображенското въстание, в България. Там остава Михаил Даев със задача да замине за Варна и да събере нови четници, а той сам бърза за Турция. Минава през Бургас и с. Вургари и се отправя за среща с останалите членове на Главното ръководно боево тяло, която се провежда на 28 - 30 юли - един месец след конгреса на Петрова нива, в Пикнихорския балкан, в м, Голямо Кокорафи (според Хр. Силянов - на връх Циганка). Присъствуват Стамат Икономов, Лазар Маджаров и Христо Силянов. Споразумяват се за датата на въстанието - нощта на 5 срещу 6 (19) август - Преображение. В своите „Спомени" Герджиков прецизира: „Конгресът не бе нам определил никаква работа: ние щяхме да ръководим въстанието, без да влизаме в сражение. Туй ни се видя непрактично. Аз предложих всеки от нас да предприеме по една самостоятелна акция и то в територия, по-отдалечена от организационната територия. Общ план на действие дадохме на войводите: широка инициатива, само да гледат докато турците са изплашени да държат нападателно положение, а когато се видят принудени, да отстъпват, да гледат да бъде преди всичко населението запазено, та тогава да отстъпват те."

Маджаров избира с. Дерикьой, стратегически пункт между Лозенград и Малко Търново, с гарнизон; Икономов - гръцкото с. Узункьой, също с гарнизон; Герджиков избира Василико - пристанищен и околийски град с две казарми.

За да бъдат строго координирани общите действия и акциите да започнат в едно и също време - 3 часа през нощта, наред с инструкциите всеки войвода получава по един часовник, всичките от една и съща марка. Обект на нападение са войскови отряди и гарнизони, отделни караули и часови, полицейски отделения и башибозушки потери, влакове и жп станции, тунели и мостове, кредитни учреждения и банки, пощи и телеграфни линии. Силната експлозия от взривяването на фара при Еняда е общият сигнал. На много от селските войводи в пограничните български села в Одринско се възлага през същата нощ да подпалят всички турски гранични сгради от Черно море до р. Марица, а войниците - да бъдат преследвани.

В отговор на тези изисквания всички войводи обявяват акциите, които ще предприемат. На съвещанието се решава и въпросът за отношението към турските села - да се палят само селата на мухаджирите - преселници, получили голяма независимост, и да не се посяга на невъоръжени турци и на тези, които не оказват съпротива. Изобщо организацията се стреми да предаде многонационален характер на движението. Много гагаузи - християни, говорещи турски език, от селата между Лозенград и Одрин, участвуват в организацията.

По един въпрос, при това от първостепенна важност, се постига трудно единогласие, а именно - да се нападне ли Малко Търново? Според Хр. Силянов, трима се обявяват против, защото няма сведения за силата на противника и защото съществува опасност, че при неуспех още с първия удар въстанието ще пропадне. Затова предпочитани са единичните, разпокъсаните, повсеместните действия. Единствено Икономов - запасен капитан с 15 години военна служба, се обявява и упорито настоява за концентрирано действие срещу Малко Търново. Силянов по-късно отчита, че Икономов е бил прав, а останалите са сгрешили. От сведенията, добити по-късно, се разбира, че в града по това време има незначителен брой войници и с участие на 600 - 700 въстаници, както предлагал Икономов, градът е можело да се превземе.

По този конкретен повод е уместно да се направи едно общо разсъждение. Съвсем неправилно е да се търсят грешки на вече минали революционни събития. Защото да се съди, когато се знаят резултатите, е лесно. Но с каква сигурност може да се твърди, че ако се е действувало по друг начин, не биха се допуснали други грешки.

В дадения случай предварително се знае, че въстанието ще завърши неуспешно. Най-важната задача е да се постигне демонстративна цел и доколкото е възможно - да се помогне на въстанието в Македония.

Впрочем, ако тримата - Герджиков, Маджаров и Силянов, са против предложението на Икономов да се започне въстанието с концентриран удар срещу Малко Търново, те не изключват такива действия на следващия етап, след победа и превземане на областта.

„Получих известие, - споделя Герджиков, описвайки първите действия, - че навсякъде предприетите акции... са дали отличен резултат. Исках да поканя другарите си да се съберем и да нападнем Малко Търново. Затуй реших да замина за Малко Търново." И той действително тръгва, като изпраща до Маджаров и Икономов куриери. Те отговарят, че са заети с работата по места и не могат да присъствуват на срещата.

С какво оръжие разполагат въстаниците и как хронологически се развиват действията? Според Герджиков Главното ръководно боево тяло разчита преди всичко на действията на „смъртните дружинки". Те разполагат с 4000 пушки, с 1000 бомби - напълно достатъчно, и с известен брой револвери. Според Силянов Първи въстанически район разполага с около 1100 - 1200 пушки, от които не повече от 200 манлихери, останалите кримки. Мемоарът на Вътрешната организация, издаден след въстанието, посочва наличните пушки на брой 1970. Атанас Разбойников прави опит да изчисли с по-голяма точност броя на оръжието и сочи цифрата 1700. Много е трудно да се установи дори приблизителният брой, но се знае, че над 2000 са въоръжените въстаници. Мнозина от тях се снабдяват лично, други изземат оръжие от турците по време на сражения и действителната цифра по всяка вероятност не надминава 4000. Това оръжие нито по качество, нито по количество може да осигури победа над по-добре организирания, по-силния противник, разполагащ с редовна войска. Само в Първи въстанически район има 10 587 турски войници, въоръжени с маузерови пушки.

При това, докато подготовката на изток от р. Марица, където отговорен ръководител на Вътрешната организация е Герджиков, се извършва значително бързо, в областта на запад от Марица, с ръководител Коста Антонов11 всичко се бави. В поведението на този деятел има нещо много странно, нещо все още неизяснено. Той не присъствува нито на конгреса в Пловдив, нито на този на Петрова нива. Неговата задача е по време на въстанието да провежда терористични акции. В помощ там е изпратен и Коста Нунков, служил в пионерни войски, добре запознат с взривните вещества, автор на специално ръководство за този вид акции12 , смел, решителен и здраво изграден анархист. Антонов системно не изпълнява задачите и пречи на Нунков. Окръжният комитет ултимативно изисква от него да предаде ръководството на Нунков, но той дори не счита за нужно да даде някакъв отговор. Междувременно след избухването на въстанието в Македония и след опити за атентати турските власти предприемат строги охранителни мерки по протежение на цялата жп линия и провеждането на атентати става невъзможно.

Съвсем непредвидено по общия план и с риск да се провали координацията на въстаническите действия отрядът на Цеко Куртев залавя в с. Рисово, на 3 август, бирника и двама стражари, които пиянствали и издевателствували над населението. Не след дълго заловените и един шпионин - грък от Ахтопол, са екзекутирани. На 4 август в Маджур пристига отделение от 30 войници и започват изтезания на селяните. Предизвикани въстаниците действуват бързо и още същия ден ограждат селото и нападат войниците. Убиват 20 души, а останалите прогонват. По общия план те имат задача да нападнат селата Еняда и Кости, където има и турски гарнизони и тази акция те провеждат в деня на въстанието.

Началото на въстанието в Тракия се обявява в Кладарски (Седми) участък, на в.Китка, над Василико. Тук е Герджиков със своята терористична чета, подсилена с части от 1 Перговския (Пети), Цикнихорския (Трети) и Граматиковския (Шести) участък, или общо 120 души13 . Всички прави, в кръг около войводата, слушат неговото прочувствено слово и първите напътствия.

„Часът, - казва Герджиков - който от петстотин години чакаме, за който работихме ден и нощ, купувахме пушки, | скитахме из балканите и пълнихме занданите, най-сетне е ударил. Тая вечер всички наши братя по кръв и тегло, където и да се намират, ще си премерят силите с нашите душмани..., където има турски аскер - ще се разбие! Тая нощ ще има да се извършат страшни работи. Кръв ще се лее, глави ще падат, села и градове ще горят. От тая нощ ние не сме вече рая, не признаваме Хукюмат, аскер и каймакани, не плащаме данъци и вергии! Хукюмат, кадия, съдии и аскер на тая земя ставаме ние! Вместо с темане, всеки турчин ще се посреща с нож и куршум, догдето не се очисти нашата страна от душманите или се подчинят на нашия ред и заживеят с нас не като мъчители и господари, а в братство и мир, с еднакви права и задължения. Нека всеки, който чувствува страх в сърцето си, да се отдели, догдето е време, защото потеглим ли оттук, няма вече връщане! Ние не се борим за нас, борим се за нашите жени и деца, за тия, които идват след нас!"14

На 6 август 1903 г., в 1 часа и 30 мин четата потегли към Василико. 20 души се отправят към правителствения дом, друго отделение - към турската махала. Пет - шест души заемат позиции на пътя между старо и ново Василико, а невъоръжените - с брадви, трябва да прекъснат телеграфните линии. Четиридесет души, между които Ив. Варналиев и Карчо, начело с Герджиков се отправят към двете казарми - в едната има 500, а в другата - 300 войници. От тази група само 15 са четници, а останалите са недостатъчно обучени селяни.

Всички незабелязано се доближават до определените обекти. Всеки е в ръцете с 2 - 3 бомби. Сигналът е взривяването на първата бомба, която задача е възложена на един руснак, случайно попаднал в четата в Бургас.

В този момент силна светлина от прожектори залива нашир и надлъж горите на Странджа. Какво невероятно съвпадение. Руска ескадра пуска котва близо до пристанището Инеада. В отговор на убийството на Ростовцев - руския консул в Битоля, станало два дни след обявяването на Илинденското въстание, тя тръгва и прави демонстрация. Легендите за това събитие са най-различни, но то се оказва насърчително за въстаниците.

Акцията в града завършва с успех. Турските войници и граждани напускат казармите и града и бягат с лодки по море. Отделението на Силянов пленява Мехмед Али - морски офицер, Ариф - началник на пощата, Хамид - началник на пристанището, и поручик Хайдар - началник на жандармерията. Това са представителите на местната турска власт. Герджиков ги посреща с достойнство и човешка доброта. Той им обяснява причините за въстанието: „Султанският режим е пагубен за всички турски поданици, а несигурността е еднаква и за християните, и за всички мюсюлмани, които искат да живеят с мирен и честен труд..."15 След това той им връща конфискуваните вещи и ги пита какво е желанието им - да бъдат веднага освободени или да ги изпратят в България. Пленниците, трогнати от това отношение, многократно благодарят и избират България.

Рано сутринта делегация на гръцкото население се представя на Герджиков с дарове и провизии и иска упътвания за организиране на администрацията си и какво знаме да издигнат. Той им отговаря, че сами трябва да си решат тези въпроси - да си изградят такова административно управление, каквото намерят за добре и да издигнат на пристанището каквото си щат знаме. Пред населението се посочват причините за въстанието, а след това гърците сами избират „Временно правителство", което отговаря за своята дейност пред революционното командване. В общи линии така се развиват действията и в останалите участъци на Първи въстанически район.

След превземането на Василико и изгонването на турската армия Герджиков заедно с четата си напуска града и се отправя към другите участъци на обиколка. Най-тържествено влизат в освободеното вече с. Вургари. Цялото население, събрано на площада, ги посреща с овации и любов.

В границите на I Пенешки участък влизат селата Пенека, Ятрос, Серген и др. Местните чети имат задача да прекъснат телеграфните и телефонните връзки. „Смъртната дружина" на с. Пенека е изпълнила успешно своята задача още през нощта на 5 август - прогонва от селото турската полиция и напада войсковото отделение в с. Апартас. Плановата задача на II Велички въстанически участък, в който са включени селата Бунархисар, Маглаик, Курудере, Урумбеглия, Яна, Чонгара, Сатъкьой и Велико от Малкотърновско, е да нападне турския гарнизон в гръцкото село Инжекьой, Визенско, като по този начин блокира участието му в събитията в областта. За тази акция пряко отговаря Стамат Икономов. Изпълнението на задачата започва точно в определеното време, но поради непълния успех Икономов дава нареждане четниците да се оттеглят. Независимо от всичко гарнизонът остава откъснат и са парализирани действията му. След това въстаническата чета се отправя към Велика и разделена на две отделения прави обход на своя участък.

Войвода на III Цикнихорски участък, в рамките на който са селата Камила, Цикнихор, Мегалово и Керацино, е Стоян Камилски - един от най-старите, най-опитните четници на Георги Кондолов. Задача на въстаниците тук е да нападнат турския гарнизон в с. Цикнихор. Разделени на две групи, те започват нападението на 5 август към полунощ. На другия ден по обяд са запалени двете къщи, откъдето - добре укрепени, се съпротивляват войниците след убийството на своя командир.

В IV - Енядски, и в V - Пиргополски участък, въстаниците имат задачата да превземат с. Енияда и да взривят фара на пристанището. Акцията се провежда на 8 август и мощен гръм разтърсва цяла Странджа. Турският гарнизон в гръцкото село Кости изпада в панически страх и войниците - около 80 на брой, се разбягват преди да бъдат нападнати. Освободен е и морският град Ахтопол. И тук населението е запознато с причините и задачите на въстанието и то избира своя временна управа, подчинена на въстаническите сили.

В VI Граматиковски участък действията започват също през нощта на 5 август, като 120 въстаници нападат турската казарма, където има 300 войници. Четниците се разделят на пет отделения, всяко с точно определена задача. Сражението е ожесточено. Въстаниците се оттеглят за прегрупиране на силите и за нова атака. Междувременно уплаше ни, войниците напускат казармата и се разбягват. След това четите успешно нападат с. Потурнак и поста Визица. Две групи от „смъртната дружина" на с. Граматиково събарят телеграфните стълбове и разрушават моста на р. Велека в м. Качула.

Обектите за нападение на VIII Стоиловски участък са турските гарнизони в селата Стоилово й Калево, Броят на въстаниците е 250 души. Армията в Стоилово е разделена на две - едната част е в селото, а другата се отправя към възвишението Св. Илия. Четири въстанически отделения заемат определените им позиции, готови за нападение. Войниците, дочули гърмежи от Граматиково, се вдигат под тревога. Това налага нападението да се ускори и залповете от всички страни предизвикват суматоха сред лагера. На 6 август сутринта от Малко Търново пристига турска войска и въстаниците са принудени да отстъпят. Но и тук изплашени войниците бързат да напуснат селото и въстаниците без бой го превземат.

Гарнизонът в с. Калево е нападнат на 9 срещу 10 август. След тежко сражение въстаниците проникват в казармата и я запалват. Войниците в паника се отправят към Малко Търново и оставят складове и провизии. Така само за няколко дни целият участък е в ръцете на въстаниците.

Гьоктепенски IX участък печели големи и бързи победи. Казармата в Гьоктепе (дн. Звезден) е запалена през нощта на 5 срещу 6 август, а войниците - прогонени. На 8 август пристига нова войска, но въстаниците от окопите на казармата и прикрити в близките скали, я отблъскват. Проследени от групи четници, войниците предполагат, че са обкръжени и в панически бяг се завръщат в Малко Търново, като оставят значителни трофеи. Въстаниците превземат и полицейските участъци в Конак и Сърмашик, а казармите на пограничните постове са запалени.

В Х Дерекьовски участък със селата Дерекьово, Курията, Каракоч, Пирок, Кадиево, Койово и др. от Лозенградската околия бойните действия се ръководят лично от Лазар Маджаров. Броят на въстаниците е 300, но много от тях са въоръжени само с брадви и криваци. Предварително те са разпределени, за да действуват едновременно при нападението на казармата в Дерекьово, на пощата и полицейския участък и на селското кафене, където нощували приходящи войници; в завземането на главните пътища към съседните селища и за прекъсване на съобщителните линии с Лозенград и Малко Търново. Друга част от въстаниците трябвало да нападне гарнизона в турското село Кадиево точно в полунощ. Но гърмежите в Паспалево към 22 часа на 5 август раздвижват войската и тя взема инициативата в свои ръце. Пощата и участъкът са превзети, кафенето е вдигнато във въздуха. Но сражението пред казармата продължава. На сутринта към 9 часа Маджаров дава заповед въстаниците да се оттеглят и напуснат селото. На 7 август от Лозенград пристига турска пехота. Въстаниците са принудени да се приберат в лагера „Марковец", където идват въстаници от Ковчас и Турско Кадиево, успешно изпълнили поставените им задачи, и голям брой въстаници от Лозенградско. Събират се около 1000 души, но всички зле въоръжени. Поради тази причина се взема решение да се разпуснат и да се пръснат из участъка.

В XI Паспалевски революционен участък въстаниците се ръководят от най-опитния, най-изтъкнатия войвода Георги Кондолов. Три са важните задачи: да атакуват и превземат гарнизона в с. Паспалево и турското село Сазара и да прекъснат телеграфните жици, свързващи Малко Търново - Дерекьово - Лозенград. Водят се продължителни сражения с променлив успех. Макар че на обсадените идва помощ от Малко Търново, въстаниците превземат полицейския участък. В боя тежко ранен е войводата. Той изпитва страшни мъки и болки, но няма възможност нито да бъде пренесен другаде, нито да му се окажи медицинска помощ. Кондолов моли бойните си другари да го убият. След дълго колебание и по жребий един от тях го разстрелва. Погребан е на Паспалова могила. Населението от района масово се стича да оплаче своя любим герой и да покрие гроба му с цветя.

Действията в XII Лозенградски въстанически участък имат преди всичко спомагателен характер. Там основна задача е да се разстрои съобщителната мрежа и да се попречи на придвижването на вражески сили към Малко Търново. Задачата е изпълнена успешно.

Въстанието в Първи район взема масов характер и бойните задачи са изпълнени. Турските гарнизони, без този в Малко Търново, са превзети, а войниците - прогонени. В цялата област турската власт изпада в паника и очаква нападение в Малко Търново, Лозенград и дори в Одрин.

Целта на въстанието в Тракия е да се окаже помощ на Македония, като се ангажират военните сили на противника и се затрудни придвижването им, т. е. да се разстрои тилът чрез предаване на повсеместен характер на въстанието в Тракия. Затова в другите райони действията трябва да имат диверсионен характер и - подпомогнати от саботажни акции, да оказват главно психологически ефект. Така например във Втори въстанически район (Чокенско) Кръстю Българията, един от най-смелите, най-суровите войводи, на 9 август напада с четата си с. Хаджиталшман - известно с жестокостите си, на 20 км от Одрин. Като взривява голям брой бомби и запалва много къщи, той всява паника дори сред кавалеристите, които бягат в Одрин.

В Трети Мустафапашански (дн. Свиленградски) район, където хората са най-зле въоръжени, се провеждат само четнически действия.

В Четвърти Дедеагачки-Гюмюрджийски район по план трябвало да се извършат само саботажни акции, но предохранителните мерки на властта и голямата бдителност пречат за осъществяването на много от тях. Най-успешен е атентатът на гара Кулелибургас в конвенционала, предизвикан от адска машина, изработена в къщата на Герджиков, в Пловдив. Този атентат е дело на Петър Манджуков и Милан Сазов, който след като поставя адската машина във вагон-ресторанта, умишлено изпуска влака. Според предварителните изчисления на Манджуков взривът трябвало да стане на големия мост на р. Марица при Одрин. Но влакът прави закъснение около 13 мин и зарядът се възпламенява на гара Кулелибургас между два влака, претъпкани с войници, пътуващи за Македония. Влаковете са така повредени, че не могат да продължат. Впечатлението от този атентат16 е поразително. По по-късни сведения се разбира, че самият султан Абдул Хамид по цели нощи е стоял при дворцовия телеграф, за да има бързи и точни сведения за събитията в Кулелибургас и изобщо в Тракия.

В Ахъчелебийския (дн. Смоленско) - Скеченския Пети район, макар и добре организирани, но слабо въоръжени, въстаниците провеждат само четнически действия с цел да ангажират противниковите сили, за да се улеснят акциите в Първи район.

И тъй, чрез успешно проведени масови въстанически действия, подкрепяни от четнически и саботажни акции, голяма част от източна Тракия е превзета. В целия Странджански район около три седмици народът ликува. Образувана е една общност, основана на принципите: свобода, равенство и братство. Чрез всеобщо съгласие се решават всички въпроси и заглъхват старите вражди между българи и гърци. Всички заедно изгарят данъчните книги. Повече от 20 дни Странджанската комуна живее при напълно комунистически режим (понятието комунистически, разбирано в истинския смисъл като стопанска система, а не като политически режим), при отсъствие на всякаква държавна власт.

Това явление в българската история е интересно. Реализацията на „Странджанската комуна" е спонтанно народно проявление, толкова повече, че броят на анархистите тук е малък и не се води пряка анархистическа пропаганда. Те се ползуват с голям престиж и влияние, но тук трябва да се отбележи, че между поведението на Герджиков и на останалите членове на „Женевския конгрес", присъединили се към движението, има известно различие. Мерджанов и Манджуков, наред със Соколов и „гемиджиите", действуват чрез анархистическите групи и се смятат за независими от Вътрешната организация. Герджиков, като остава докрай анархист, напълно се слива с общото движение и не провежда самостоятелни или групови акции, които могат да се окачествят като „партизански". Привърженици на такъв вид дейност са Върбан Килифарски, Коста Нунков, Никола Дечев. Всички анархисти, които участвуват във Вътрешната организация, заемат ръководни и отговорни постове и изпълняват решенията и задачите на организацията.

До сега няма задълбочено проучване на т. нар. „Странджанска комуна", която мнозина наричат „република" и дори „държавица". Трудно е без сериозно изучаване на събитията да се направи пълна и точна характеристика на структурата, функциите и действията на този нов и значителен опит за социално преустройство, тясно свързан с едно въстание за националнополитическо и социално освобождение. Не са малко и без значение данните и фактите, очертаващи физиономията на „Странджанската комуна", които изследователите и читателите могат да намерят в спомените на участвуващите в Преображенското въстание.

Безвластническият характер на събитията по време на въстанието е ясно отразен в терминологията. Докато в Македония, където също определено влияние имат анархистите, ръководният орган на въстанието се нарича „Щаб", то този на Преображенското въстание се нарича „Главно ръководно боево тяло". Терминът „боево" подсказва, че това е ръководен орган с временен характер и ще изпълнява своите задачи дотогава, докато има боеве. Ясно е, че не се отнася за един - макар и изборен, център на военно командуване, а за едно „тяло", което да координира революционните и военните действия по време на въстанието.

Христо Силянов, ученик на М. Герджиков в Битолската гимназия, по-късно негов личен приятел и голям почитател, който, доколкото ни е известно, никога не е бил анархист, когато говори за Главното ръководно боево тяло, казва: „Не го нарекоха Главен щаб от скромност и за да не мирише на военщина".

По време на Преображенското въстание никъде не е поставен въпросът за властта, не са издадени никакви заповеди. Населението от превзетите селища излъчва и избира сред своите хора комисии, а не назначава кметове и председатели, които да администрират, а не да управляват. Никъде не се говори за установяване на някаква, макар и нова, власт. Подчертава се само, че тези „комисии" ще функционират под контрола на въстаническите сили. И това е не само напълно естествено, но е и абсолютно необходимо, тъй като решаващата сила е в ръцете на въстаналия народ и само той движи събитията.

Отношението на Герджиков към гражданското администриране е напълно тъждествено с онова, което характеризира Махновото движение в Украйна петнадесет години по-късно. В този смисъл може да се смята, че Герджиков е предтеча на Махновци, които разглеждат задачата на своята армия като помощна, временна и преходна. Въпросът за социалната уредба тя оставя на съветите, излъчени от самото местно население. В един позив17 към населението се казва: „Революционно-въстаническата армия си поставя за цел да помага на селяните и работниците... като не се бърка в гражданския живот... (и) предлага на трудещото се население в града и околността веднага да пристъпи към самостоятелна организационна работа..."

Що се отнася до стопанската уредба на „Комуната", тя може да се определи само като свободно комунистическа.

Според Христо Силянов комунизмът като стопанска система се установява още по време на подготовката за въстание. „Идеята - пише той - се видя съблазнителна на селяните и те я възприеха скоро... В разстояние само на една година четири села бяха отлично организирани. Младежите се упражняваха на пушка и се каляваха в активна борба, а безоръжените селяни наглеждаха нивите и добитъка, които нямаха вече частни стопани, а принадлежаха на цялото село и на организацията. Всеки ден се жънеха узрелите ниви не непременно от собствениците, без да се гледа кому принадлежат. Приготвената храна се носеше в складовете, като се определяше от нея известна част за нуждаещите се селяни и за четниците. Сиромасите, а такива бяха повечето, не губеха, разбира се, нищо от това. Наопаки, те се чувствуваха по-добре, много по-добре, отколкото преди, когато и късчето им земя, и малкото им добитък можеха да бъдат отнети от лихварите в Ахтопол и Енияда...

Виждал съм в Македония райони, по-добре подготвени от Малкотърновския, за пръв път обаче сега виждах комуна. Да, в навечерието на въстанието Малкотърновският район представляваше истинска комуна... Имотите общи и всяко село има своя постоянен военен лагер - „смъртна дружинка", за издръжката на която се грижат другите селяни."18

Като описва бегло първите победи на въстанието, Михаил Герджиков пише: „Ние почнахме вътрешно да се уреждаме някак си... Населението беше весело, по селата хора играеха, гозби се слагаха. Нямаше мое - твое: в горите преди и след конгреса имахме приготвени складове; цялата реколта беше сложена в брашна и жита в общи хамбари, в общи складове. И добитъкът беше станал общ... Издадохме едно възвание за гърците на гръцки, в което казахме, че ние не се борим за възстановяване (на) българско царство, да превземаме територии, а само за човешки права, че и те, и гърците се нуждаят от това, та нека ни подкрепят морално и материално..."19

Мнозина от участниците във въстанието говорят за един конкретен случай на практическо прилагане на комунистическия принцип. За същото, с по-общи думи, споменава и Герджиков: „В Ахтопол има държавна солница, там е имало тогава 200 000 кг сол. Нам трябваше сол за селата. Затуй съобщих (не казва „наредих" или „заповядах", а просто „съобщих" - авторът) на Ангелова да разбият държавната солница, да извадят солта и да допускат на селяните, които ще идват с коля, да разнасят сол в селата."20

А Петко Зидаров - подвойвода, помощник на Петър Ангелов, допълва: „Дадохме по четири шиника сол на семейство в града, а на селяните по 10 - 15 коля за село."

Този режим на свободен комунизъм се установява още в първия ден на въстанието и се запазва до 21 август 1903 г., другаде - до края на месеца, т. е. до военния разгром, след настъплението на 40 хилядна армия - пехота, кавалерия, артилерия.

Обратът в събитията настъпва след 25 август. Турската офанзива се провежда методично, бавно, предпазливо, с обходни движения, за да обградят цялата територия, завладяна от въстаниците. Турската войска избягва сражения и почти винаги отказва боя. Но там, където настъпва, тя сее смърт и ужас. ,

Въстаническите въоръжени сили под прякото ръководство на Герджиков търсят всички възможни поводи за сражение с турската армия, за да забавят възможно най-дълго настъплението й и така да помогнат на населението да се изтегли. „Отвсякъде ме запитваха - споделя Герджиков - какво да се прави. Отговарях да се противостои, доколкото може, но щом силата е голяма - да се предпази населението от сеч."

Селата опустяват. Цялото население - жени, деца и старци, понесли покъщнина, повели добитък, напускат домовете си и се отправят към България, откъдето напразно се чака военна помощ.

По време на Преображенското въстание в 40 по-големи сражения въстаниците дават 38 жертви срещу 314 убити турци. Освен въоръжени бойци - от 2 000 до 4 000 души, участвуват българи и гърци от 92 християнски села със 17 754 къщи. След потушаването и разгрома на въстанието са запалени 66 села с 2 610 къщи, бездомни остават 12 880 души, убити и заклани са 2 565, броят на бежанците е 20 000 души.

Жестоки са последиците в този край. Жертвите и пожарите пропорционално са много повече и по-страшни от тези в Македония. И това е обяснимо, защото султанската автокрация на разлагащата се Турска империя не може да приеме събитията и да прости действията на раята пред вратите на столицата. Толкова по-голяма е дързостта на въстаналия народ, който се обявява не само за национално освобождение, а и за социална революция с ясно определена и изразена социалистическа тенденция и интернационалистически дух.

* * *

Въстаническите действия в Турция и съпротивата на турските военни части и полицейските власти по време на Преображенското въстание 1903 г. дават основание да се направят няколко основни заключения:

1. Въпреки масовия характер на въстанието и активното участие на населението решителна бойна роля имат четите. Но това не е достатъчно условие за победа. Повечето от хората, увлечени от движението, са със слаба бойна подготовка и военнотехническа устойчивост от една страна, а от друга - те са лошо въоръжени.

2. Постигнатите безспорни успехи, макар и временни, над многобройния и добре въоръжен неприятел са резултат не толкова на победата на оръжието, колкото на ентусиазма, на бързината в действията на въстаниците и на настъпилата паника и уплаха у турските войници. Дори след неуспешните първи атаки срещу гарнизоните, когато въстаниците се оттеглят, войниците се разбягват.

3. Недостатъчна е информацията - подценяване или надценяване, за реалните сили от двете страни. Така например, ако при обявяването на въстанието се е знаела малочислеността на войниците в Малко Търново, неминуемо градът е щял да бъде превзет още през първите дни.

4. Строгото запазване на тайната за подготовката на въстанието предизвиква не само изненада и недоумение, но и известен страх у местната турска власт.

5. Въпреки отличните организаторски качества и високия боен дух на ръководителите, военнотехническата подготовка на въстаниците е лесно обяснима и разбираема. Но и редовната турска армия, макар и добре подготвена и модерно въоръжена, далеч не е била на висота по думите на Герджиков: „Гранатите падаха отначало зад и преди нас. Оказа се, че турците не можеха да определят разстоянието и когато почнаха да хвърлят шрапнелите, всички падаха зад нас. Тая стрелба трая до вечерта, а ни един пехотинец турчин не се яви. Очевидно беше, че турците бяха аджамии в артилерийската стрелба."

6. Преображенското въстание 1903 г. е всенародно дело, в което решаваща роля има не военностратегическата и техническата подготовка или по-точно неподготовка, а революционният устрем и ентусиазмът, високият дух и саможертвата на всички участвуващи и преди всичко на изпитаните в партизанската борба четници.

Главното ръководно боево тяло дава възможност за широка народна инициатива по места, но в същото време не проявява необходимата инициатива. Това се отнася преди всичко за Икономов и Маджаров, които нито по преданост, нито по смелост, нито по жертвоготовност се различават от Герджиков. Навярно тяхното революционно виждане ще да е причина за сравнително слабата им инициативност. Тези различия Герджиков преживява тежко и това ясно проличава между редовете на спомените му, предадени от проф. Милетич. Не е изключено останалите ръководители да са виждали в лицето на Герджиков главнокомандуващ, нещо, което той нито е желаел, нито е смятал за нужно и необходимо при провеждането на едно народно въстание.

ПОСЛЕДИЦИ ОТ ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ 1903 ГОДИНА




Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. - „...неравна борба заради единственото право да живеят и да бъдат свободни", продължава два месеца и завършва с поражение. Въстаналият народ показва и потвърждава своя стремеж, своята воля за национално и социално освобождение. Наред с това се проявява и идеята за преустройство на социално-икономическата система в комунистически дух. В хода на въстанието народът показа не само смелост и сила, но и желание и възможност да създаде своя власт, власт народна, демократична.

Но то е потопено в кръв. Безчетни са човешките жертви и страдания, материалните щети - опожарени са стотици села и хиляди къщи. Броят на убитите и изкланите, на измъчваните и на бездомните е десетки хиляди. Всичко това налага да се започне кампания против политиката на Турция, за материална помощ и морална подкрепа на населението в Македония и Тракия и на всички емигрирали от родните земи.

В отговор на изложението на Д. Груев, Б. Сарафов и Лозанчев от 9/22/ септември българското правителство изпраща нота до Великите сили, в която се обявява и протестира срещу репресиите и жестокостите в Македония и Тракия, но от страх от война на Балканите не предприема никакви сериозни мерки. Целият български народ от градове и села провежда масови митинги, протести и шествия в защита на своите братя от поробените земи.

Великите сили изчакват развитието на събитията с цел всяка да печели позиции и влияние. Русия и Австрия чрез Мюрцщагските реформи от 3 октомври 1903 г. предвиждат реорганизация на турската жандармерия с помощта на чужди офицери и включване на християни в нея. Според тези реформи турското правителство се задължава да разпусне башибозушките орди и със свои средства да възстанови разрушените селища.

Със своята пасивност Европа дава на Турция „свобода на действие" при потушаването на въстанието и при провеждането на жестоката политика. Разбира се, в целия континент има и среди, които не остават безчувствени и безучастни към страданията и нещастията на населението от тези райони.

Пред ръководителите на въстанието предстои сериозната задача да се извърши равносметка, да се потърсят причините за неуспеха и да се направят нужните поуки.

Всички тези обстоятелства правят необходима срещата между останалите живи ръководители на движението. Срещата-съвещание се провежда в София през октомври 1903 година. Присъствуват членовете на Главното ръководно боево тяло Михаил Герджиков, Стамат Икономов и Лазар Маджаров, заедно с Христо Силянов. Те закъсняват, тъй като са търсени от българските власти и трябвало да укрият част от оръжието си. Тук са още Яне Сандански, Чернопеев, Чакаларов, които не участвуват във въстанието. Сандански подлага на остра критика и атака прибързаното обявяване на въстанието и настоява да се търси отговорност на тези, които го обявяват и го подкрепят. Сред събралите се около него и Стефанов се формира левица, между които е и Герджиков. Той се изявява като най-изтъкнатият в левицата, докато лидер на десницата остава Сарафов. Това събужда съперничество у Стефанов. На заседанието Сарафов обявява, че е натоварен от населението на Битолския край да замине за чужбина, за да търси помощ и преди всичко средства. Той не може и не иска да представи пълномощното си за тази мисия. Герджиков определя инициативата като лична и подчертава, че тя разкрива организацията.

Със своята позиция Герджиков става еднакво неудобен и нежелан както за някои хора от левицата, които имат амбициите за водачи, тъй и за Сарафов, който пък вече смята, че стои над организацията. Една вечер, след заседанието, Герджиков е причакай и арестуван, след което веднага интерниран в Пловдив. Преди това той е поканен от Татарчев и Матов в дома на Стефанов. В разговора те се мъчат да го убедят да замине заедно със Сарафов, за да го контролира. Герджиков счита, че тази задача е по-подходяща за Татарчев - човек, който владее чужди езици и е добър дипломат. Той обаче разбира желанието им да отпратят в чужбина и него, и Сарафов и да поемат в свои ръце ръководството на организацията.

Десет дни след интернирането на Герджиков в Пловдив - от името на Туше Делииванов, пристигат Татарчев, Матов и Стефанов с мисията отново да го убеждават да замине. Накрая Герджиков отстъпва, но при условие, че организацията ще издаде общо пълномощно за двамата пратеници, за да не може нито един от тях да води самостоятелни срещи, разговори и действия от името на организацията.

Герджиков заминава тайно за Белград, за да се срещне със Сарафов, който пристига там 4-5 дни по-късно.

В спомените си, записани и публикувани от Л. Милетич, макар и лаконично, Герджиков описва това пътуване, като оставя читателят сам да разбере не съвсем лоялното отношение на Сарафов към организацията. Става ясно как Сарафов конспирира и се крие, как сам събира хора (в Белград) на манифестации, за да величаят неговата личност. Във Виена, по поръчение на организацията, трябвало да се избягва провеждането на политически срещи. Съвсем случайно Сарафов е разкрит в тайна среща с някакъв граф Голуховски и Герджиков не пропуска възможността, макар и внимателно, да го разобличи.

В тези „Спомени", лошо написани и лишени от стила, езика и увлекателността на разказа, присъщи на Герджиков, не е казано всичко и не може да се разбере развръзката.

Може би тук е мястото и моментът за едно отклонение, което засяга македоно-одринското движение. Това е немаловажният въпрос за агентите, провокаторите и предателите в организацията.

Общо явление във всички революционни движения е различието в разбиранията за методите на борба, за начина на ръководене на действията, за връзките и отношенията със среди и сили извън него. Това създава възможност много от фактите да се преувеличават, да се преиначават, та дори и превратно да се тълкуват. По тази причина не всякога и не всички, които са обявени за агенти или предатели и които са осъдени, са били действително такива. Това налага на безпристрастния историк, щото да слага „сурдинка" там, където истината, нагорещена от страстите, много „скърца".

Неоспорим е фактът, че българският монарх и дворецът имат свои агенти в македоно-одринското движение. Истина е, че и мнозина, с действията си - съзнателни или несъзнателни, са служили на тези агенти. Но не са малко и онези, които са смятани за агенти, но в действителност са действували по убеждение и са се надявали, че честно служат на делото. Наред с безспорните си лични недостатъци тези хора са показали и доказали и преданост, и смелост, и саможертва.

Не е ли уместно тук да поставим конкретно въпроса, на който не само не желаем, а преди всичко - не можем да дадем точен отговор: Сарафов, за който ни говори Герджиков, а ние нямаме основание да го обвиняваме в липса на обективност, този същият Сарафов така много обвиняван и ликвидиран като агент на Фердинанд, не е ли точно от тази група хора?

Не може да се пренебрегне и друг много основен въпрос - този за отношението и действията на социалдемократите към революционното освободително движение в Македония и Тракия. В последните дни на своя живот Герджиков, чрез конкретни примери, които аз предавам тук накратко, отговаряше на този въпрос категорично: „Напълно отрицателно или най-често индиферентно." Така например по случай едно чествуване на 1-ви май Гоце Делчев тръгва с представителна група от македонци, придружени и от Герджиков, да участвуват в манифестация, за да демонстрират, че те не се борят само за национално освобождение, но са и борци за социална правда. Манифестацията трябвало да завърши с митинг в стария цирк срещу банята. Г. Делчев убедил Герджиков да бъде оратор от името на македоно-одринци и съобщил за това на Георги Бакалов. Той му отговорил, че трябва да пита организаторите и след малко докладвал, че не е предвиден такъв оратор. Възмутен, Г. Делчев остро реагира и заедно с цялата група напуска манифестацията. Добре е този факт да се припомни на онези господа, които днес се престарават да представят Гоце Делчев като социалдемократ.

Вторият пример е в тясна връзка с Димитър Благоев - основателя, патриарха на българския социализъм. Той живеел в Пловдив и с Герджиков ги свързвало старо приятелство. След жестоките репресии в Македония Герджиков среща Благоев и го пита: „...ти си македонец, можеш ли да останеш безучастен към тези репресии? Защо да не устроим един протестен митинг? Ще говорим двамата, ти - социалист, аз - анархист." Благоев драговолно се отзовава на тази покана. Митингът се провежда с голям успех - присъствуват повече от 1000 души, наистина внушително за времето си събитие, за което говорят и отзивите в пресата.

На другия ден двамата се срещат отново и Благоев му казва: „Каква бела ми направи ти, Мишел, с твоите македонски протести! Днес Георги Кирков ме вика по телефона и хубаво ме насапунисаха. Защо се месиш в тия работи? Нашата борба е класова, ние не можем нищо общо да имаме с националното освобождение на македонците. То ще дойде от самосебе си, с извършване на социалната революция."

След тези примери Герджиков продължава разказа си за пътуването си със Сарафов, за да стигне до следващия пример. „Нашата мисия - каза той - не бе само да търсим пари, както я разбираше Сарафов. Вместо да се срещаме с разни графове, близки и дворцови хора на сръбския крал и с разни други прикрити и открити врагове на каузата ни, трябваше да установим контакт с видни обществени и политически дейци на Запад, чрез които да се проведе кампания за морална подкрепа на тероризираното македонско население. И действително имахме такива срещи. В Париж видяхме Жан Жорес, който много добре ни посрещна и ни обеща безрезервната си подкрепа. На раздяла той ни каза: „Поздравете моя приятел Сакъзов и му кажете, че не разбирам поведението на българските социалдемократи - да стоят безразлични и безучастни към едно толкова важно народно движение!"."

Вместо да приключи с този пример, който обосновава отговора на въпроса ми за отношението на социалдемократите, той продължи: „Един друг въпрос отдавна ме занимава и като е дума сега, нека споделя с тебе. Ние анархистите страдаме от излишък на морални скрупули. Когато погнусата от поведението на другите ни обземе, вместо да се опитаме да оперираме с хирургическия нож и отстраним гангрената, вземаме шапката си и хлопваме вратата зад себе си. За моя случай още се питам и не съм си отговорил правилно ли постъпих или сгреших?..."

И за да се изясни, той продължи да разказва с по-големи подробности за обиколката из Европа. В Лондон се провеждат много срещи и при всяка следваща у Герджиков все повече се разпалва възмущението и негодуванието от търгашеството с македонските нещастия.

Една вечер в хотела пристига дипломатически представител на Япония, когото Герджиков мисли за журналист. След необходимите условности и любезности, присъщи на тази нация, японецът изразява „дълбоките си симпатии" и тези на „целия японски народ" към освободителните борби на македонския народ. От името на правителството на страната на „Изгряващото слънце" той обявява подкрепа на „справедливата кауза" и обещава неограничено количество оръжие, което да достави на пристанище, посочено от Герджиков. Той предлага и финансова помощ, като още в момента на разговора е готов да брои 100 000 лири стерлинги.

Герджиков е сам. Той любезно благодари и отклонява предложението под предлог, че трябва да се допита до организацията, която представлява, и със своя другар, който в момента отсъствува. Той изразява голямото си учудване от този „благороден жест" и пита какви „възвишени подбуди" или висши държавни интереси са продиктували такава „мила" готовност на една тъй далечна страна да подпомага борбата на един поробен народ, който иска чрез революция да извоюва свободата си. С интонацията на гласа си той подчертава думите „революция" и „свобода". Японският дипломат отново подчертава симпатиите си към македонците и добавя, че вече е получил съгласието на другия представител на организацията. На това място на своя разказ Герджиков с усмивка ми казва: „Колко великодушни са японците! А с каква мъка Сарафов напразно се опитваше да спечели благосклоността на англичаните, като срещу исканата финансова помощ даваше гаранции за ... риболов в Охридското езеро след освобождението на Македония!"

„Дълго размислях - завършва спомена си за срещата с японеца Герджиков - като останах сам, а и през време на пътуването и не можах да си обясня на какво се дължеше това мило внимание на една страна, където монархът - полубожество, държи в същото робство собствения си народ. Едва когато малко по-късно избухна Руско-японската война, мистерията се проясни. Япония е разчитала, чрез поддържане и разширяване конфликта на Балканите да се увлече Русия, да се раздвоят силите й и така да се улесни готвената японска агресия. Разбира се, в империалистическите сметки на никоя държава, каквато и да бъде тя, жертвите, кръвта, страданията на един народ и „адмирациите", като тези на японския дипломат, към героизма на македоноодринци са само един претекст, без никакво значение."

Сетне в своята интимна изповед Герджиков стигна до посещението в Италия. И там като навсякъде се провеждат срещи и разговори, пресконференции и изявления. Цялата италианска преса отразява тяхното посещение. Един социалистически вестник, спекулирайки с дефект в очите на Герджиков, останал от операция, прецизира, че той дори се насълзил, когато описвал трагедията на македонския народ. Същият вестник обаче не пропуснал случай да изрази учудването си от факта, че тези бележити революционери отсядали в хотели..., където само принцове можели да отсядат...

„Като прочетох вестниците - с негодувание отбелязва Герджиков - излязох извън кожата си. Чашата преле. Журналистът социалист бе прав. В такива скъпи хотели ли беше нашето място? През време на пътуването с финансовата част се занимаваше Сарафов. Не един път му бях правил забележки за разхищаванията му. Тон все обещаваше и продължаваше все по същия начин. Всичко това страшно ме нервираше. Този път възмущението ми премина всякакви граници. Имаше и нещо друго: под някакъв претекст Сарафов бе взел общото пълномощно, което по приетото условие трябваше да бъде у мене и не го връщаше. Ядосан, веднага потърсих Сарафова за да се обясним."

Когато Сарафов се завръща от поредните си многобройни мистериозни срещи, Герджиков му показва статията във вестника и избухва: „Колко пъти ти казах, че трябва да бъдем скромни и да не забравяме, че представляваме един народ, който сега хляб няма да яде и е тероризирай от турците, а ние се разхождаме като принцове по Европа и играем ролята на големи държавници. И после - какви са тези мистерии? В Белград устройваш срещи с хора от кралската фамилия. Във Виена се срещаше с графове, врагове на нашата кауза, и ме заблуждаваше, че си срещнал стари приятелки. В Лондон - други срещи, без мое знание и съгласие. Истории са получени, а не отчетени пари. Просия за нови помощи от църкви и от съмнителни лица, съвършено чужди на революционното ни дело. До кога?"

В отговор на този енергичен протест Сарафов с невъзмутимо спокойствие изважда от джоба си пълномощното, скъсва го и го хвърля в горящата печка, като процежда през зъби: „Нямам нужда от това пълномощно. Аз имам друго, което много повече тежи..."

„За миг се хванах за пистолета - припомни си Герджиков - помислих веднага да му тегля куршума, но се овладях като си спомних и си дадох сметка къде сме и какво би било впечатлението в Западния свят от един такъв скандал... Но в същия момент взех решението си... Не знам... и до днес не съм си отговорил сгреших ли или правилно постъпих, като реших да се оттегля от движението. От чисто личен въпрос, от лична драма този начин на постъпване става проблем на обществено поведение на анархистите. Така сме създадени, такива сме ние. Струва ми се, че ние страдаме от излишък на скрупули. След разгрома на въстанието бор-бата не бе приключила и не бе безнадеждна. В него ние дадохме скъпи жертви - ние анархистите също показахме ненадминат героизъм. След смъртта на Гоце Делчев аз, най-близкият му другар, се очертавах в лицето на революционерите като най-изтъкнат ръководител, с престиж от никого неоспорван. Струва ми се, че ако се възползувах от това влияние, аз можех, подпомогнат от добри другари, да се справя с външните влияния и вмешателства, с враговете на движението и да продължим успешно делото. Но скрупулите, тези мъчителни морални скрупули не ми позволяваха да продължа. Оставах си преди всичко анархист и противно ми беше да играя ролята на водач. И особено не можех да се помиря с мисълта, че сме играчка в ръцете на външните фактори. Това не беше съвсем ново за мене, знаех, всички знаеха, че Фердинанд имаше в движението ни свои агенти. Но все се надявах, че ще се освободим от тях, че движението ни ще остане чисто и независимо. Но това пътуване на Запад ми отвори окончателно очите. Поведението на Сарафов ми позволи да видя мизерната действителност, сред която безсилно се напъваше нашата революционност. Никога не бях допускал, че хора като Сарафов, недостатъците на който все пак познавах, показали героизъм, самопожертвувание, преданост, ще имат „пълномощни, които ще тежат" повече от това на организацията. Разочарованието и погнусата ми бяха станали непреодолими... Реших и се оттеглих от активната борба, за да не бъда повече играчка в ръце, чужди на делото."

Герджиков замълча, въпросът му не получи отговор. Дори аз не намерих сили да му кажа: „Да, Мишел, правилно си постъпил. Мерзостта, подлостта, хитрите сплетни на властолюбците са по-силни от нашата безгранична честност. Съдено ни е така да се раздаваме, да служим като семе на бъдещето. Други ще експлоатират нашето благородство. Така е било и така ще бъде. Победата ни - последната, ще бъде семето, което е кълн на бъдещето. И това семе никой не може да задуши!"

Може би месец по-късно след тази изповед-завет Михаил Герджиков почина. Датата е 18 март 1947 г. - паметна дата, свързана с историческата Парижка комуна.

ПОУКИТЕ




В това изследване, освен въпросът за разкриване на революционните методи на националноосвободителните борби на Македония и Тракия, намират място и направените поуки от тези революционни събития. Най-общо те могат да се определят като идеологично-тактически, които дават възможност да се набележат основните, най-важните контури на една доктрина, и организационно-практически, които засягат и са тясно свързани с безвластническото движение.

В подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание и на всички предхождащи го акции и действия са дадени скъпи жертви, понесени са тежки страдания и лишения, разходвани са много средства и усилия в името на свободата на македонци и тракийци. Следва въпросът дали след всичко сторено от местното население, подпомогнато от неговите братя в България, целта - освобождението на поробените български земи, е постигната?

Ако се забравя сложното положение на Балканите, ако не се изяснят всички причини, които са извън големите усилия на революционното движение, причини с решаващо значение за изхода на борбата, изводът за революционната борба, за нейните методи би бил песимистичен.

Без всяко съмнение проблемът за националното освобождение на населението от Македония и Тракия остава и до днес неразрешен. Действително това население не е вече под турско феодално владичество, но и днес то е разделено, то е част от населението на България, Гърция, Югославия и Турция.

Атентатите и терористичните действия в разпадащата се Турска империя не преследваха тази цел. Те имаха задача да привлекат вниманието на световната и европейската общественост, която не знае или е забравила за съществуването и съдбата на населението, останало под чуждо владичество. Освен това всички акции целяха да пробудят съзнанието у малцина, които отиваха към робско примирение, че са българи и трябва да се борят за своята свобода.

Илинденско-Преображенското въстание също претърпя неуспех, не се освободиха Македония и Тракия, но феодалната разпадаща се империя получи смъртен удар. Султанският режим и неговите основи се разклатиха, надигнаха глава и „младотурците", наложиха се и се проведоха вътрешни реформи, макар и далеч незадоволителни за българското население.

Последва и Балканската война, която завърши с откъсване и с отделяне от Турция на почти цялата част от поробените територии. Но вместо тези земи да се обособят в автономна единица в името на мира на Балканите избухна Междусъюзническата война. В резултат на нея и на вечно антагонистичните интереси на Великите сили тези земи бяха разпокъсани.

Остана нерешен въпросът за националността на населението от Тракия и Македония. Ако не се реши, той не се и смекчи и отново се изостри от аспирациите за присъединяване на територии от балканските държави.

Всичко това се дължи, от една страна, на страха у западните държави тук, на Балканите, да не се настани някога царска, а днес болшевишка Русия. От друга страна самата Русия успя да попречи за образуването на Балканска федерация, тъй като това можеше да попречи за реализирането на аспирациите й да се добере до Средиземно море.

С други думи, съдбата на поробените земи, на тяхното население е резултат преди всичко на стремежа към господство. А този стремеж е отличителен белег на всяка държава - било тя феодална, монархическа или републиканска, било капиталистическа или социалистическа, вътрешна пружина за самото съществуване на държавата като такава.

Същият този стремеж диктува и поведението на малките държави на Балканите, които не само не се обединиха, но оставиха земите на Македония и Тракия като „ябълка на раздора".

Но процесът и днес не е приключил - политическият проблем на македонското и тракийското население чака своето решение, а още по-сериозен е социалният аспект на този проблем.

Националистичната отрова, постоянно инжектирана и изкуствено поддържана в подходяща и точна доза в съзнанието на поколенията, е старо изпитано средство, както и религията, за подхранване на стремежите за господство у всяка от балканските държави над тези земи.

Историците знаят как се създават народности и е излишно да правим исторически екскурзии, за да установим и докажем националната принадлежност на населението на Тракия и Македония. Голям е броят и достатъчно убедителни са аргументите, за да се защити националността на хората, живеещи по тези земи.

От интернационалистическо и социалистическо гледище - единствено валидно за нас анархистите, особено в епохата, в която живеем, ние отричаме всякакъв вид национализъм. Но и никакъв вид интернационализъм не ще може да заличи националната принадлежност на дадено население.

В Македония съжителствуват различни народностни групи. От тях, по численост, българите са преобладаващи. В процеса на духовно възраждане това население е преминало същия процес на развитие като този на населението на образуваната след освобождението от турско робство България. Борбата на поробеното население от всички български земи за духовно и национално освобождение е водена винаги заедно, под едно общо знаме.

Преобладаващото население на Македония и Тракия се е смятало винаги и единствено за българско. Това показва цялото му историческо развитие и преди всичко революционните му борби. След 9 септември 1944 г., под влиянието на Коминтерна, изкуствено се създаде нова „нация" - македонската. Това е отрицателно, ретроградно, реакционно действие, което цели не обединението на народите, а тяхното разделяне. Местното население тогава реагира, но в следващите години се провеждаше такава пропаганда, че нямаше да е изключено след години то наистина да се смята за македонско. А в българската история това не е единствен случай. Помаците не са ли също българи, насила помохамеданчени? Днес тяхното самосъзнание ги кара ако не изцяло да се смятат за турци, то най-малко да проповядват чужда религия.

Политическото разрешение на този важен проблем на тези две географски области - Македония и Тракия, с цялата пъстрота на населението си, е възможно единствено и само чрез федерация на балканските народи, в която те ще влязат като самостоятелни териториални единици.

* * *

От идеологическо-тактическа гледна точка би могъл да се постави следният въпрос: Съвместими ли са националните революции, революционните движения за национално освобождение със социалистическия интернационализъм, с борбата за социално освобождение и преустройство, т.е. със социалната революция?

На този въпрос българските безвластници с цялата си дейност и преди всичко с активното си участие в македоно-одринското революционно движение дават практически недвусмислен положителен отговор. Този отговор се потвърждава и още един път се доказва от разгърналото се широко народноосвободително движение, обхванало колониалните страни след Втората световна война.

Борбата на македоно-одринци, стремили се към освобождение от политическото владичество на турците, има определен социалноикономически характер. Това е защото основата на политическата власт е феодалното устройство на империята. Премахването на чуждата политическа власт доведе до унищожаването на социалното феодално господство, жертва на което са както национално поробените, така и по-голямата част от самото турско население.

Тази особеност на чуждо владичество е ясно изразена и в колониите, където борбата за национална независимост не може да се разглежда отделно от борбата за социално освобождение.

Разбира се , не може да се отрече, че всяко политическо освобождение води до съживяване на национализма. Чуждият социален поробител се замества от местния, доморасъл експлоататор, дори често в съюз с чуждестранни капиталисти. Но независимо от това социалните придобивки са неизбежно явление и те засилват апетита за още по-големи. В крайна сметка, чрез пробуждане на по-високо съзнание и най-вече след преминаване и изживяване на времето на националистическото главозамайване и съпътстващите го илюзии, се полага основата на едно коренно социално преустройство.

Следователно разграничаването и дезинтересирането от националноосвободителните движения, тяхното подценяване и пренебрегване и неучастие в тях, макар и мотивирано от съображението, че само социалното освобождение, резултат на социална революция, носи истинска свобода, е бягство от живота, бягство от социалните задължения на социалиста революционер, на всеки интернационалист. Само тогава, когато революционерът-социалист свързва живота и дейността си с борбата на своя народ за национално и социално освобождение, само тогава той служи на класовата и социалнореволюционната идея за преустройството на човешкото общество.

* * *

Другата поука от участието на българските безвластници в националноосвободителните борби на Македония и Тракия е в тясна връзка с пряката им работа като анархисти. В тази борба те вложиха много сили и енергия, дадоха скъпи жертви. Но този „ценен капитал" не бе уползотворен достатъчно добре и напълно. Безвластническата идея прониква сред българите още по времето и чрез Ботев и тя е близка до духовния мир на населението благодарение на вековните му традиции, в които има елементи на свободен комунизъм.

Независимо от това трябва да се отбележи, че развитието на безвластническата мисъл в България следва с известно закъснение марксизма в края на XIX и началото на XX век.

Основна причина за това е, че българските анархисти тясно свързват своята дейност с революционното движение за освобождаване от чуждо господство на македонци и одринци и на заден план оставят задачата за създаване и развитие на самостоятелно организирано безвластническо движение, с което се заемат по-късно. Наред с това трябва да се отбележи тяхната голяма заслуга за зараждането и развитието на професионалното движение в България.

1 Македония и Одринско (1893 - 1903). Мемоар на Вътрешната организация. С., 1904,с.119
2 Македония и Одринско..., с. 118
3 Силянов, Хр. Освободителните борби..., с. 442, 443
4 Македония и Одринско..., с. 182, 250
5 Силянов, Хр. Освободителните борби..., с. 434 - 435
6 Силянов, Ур. Спомени от Странджа. С., 1934, с. 47
7 В някои села се организират постоянни военни лагери и се провежда мобилизация
8 Преображенското въстание 1903. Сборник..., с. 114- 131
9 Пак там..., с. 79
10 Преображенското въстание..., с. 141
11 Интересно е да се отбележи докъде може да стигне партизанското пристрастие у комунистическите автори. Постъпките и характерът на някои хора не винаги хармонират с идейната им принадлежност, напротив - обратното е по-често явление. Антонов, макар и марксист, е горещ привърженик на терористичните акции, а в личните си отношения се проявява като жесток човек. Герджиков и Манджуков, които добре го познават още от Женева, споменават мимоходом, че е социалдемократ. Никола Сотиров - комунист, чиято книга за Преображенското въстание е значително обективна, явно затруднен от поведението на Антонов, казва, че е бил... комунист.
12 "Ръководство за употребата на избухливи вещества и начинът на разрушенията", издадено през 1902 г.
13 Силянов, Хр. Спомени от Странджа..., с. 58. Дават се следните цифри:120 четници, от които 20 с манлихери, 5 - 6 с бердани и мартини и стотината кримкари; към тях придадени 20 - 30 въглищари - македонци, въоръжени с брадви и ножове
14 Силянов, Хр. Пак там... и Бележки по Преображенското въстание в Одринско - 1903. С., Полиграфия, 1934, с. 59
15 Силянов, Хр. Спомени от Странджа..., с. 75
16 По точната дата на този атентат се спори. Всички изследователи и участници отбелязват 13 август 1903 година. Манджуков, прецизен до педантичност, посочва в спомените си 5 август със следния коментар: „...избухнал на 5..., той бе изтълкуван, както от населението в Тракия, така и от турската власт като сигнал за въстание". За справка посочва френското списание „Илюстрасион", No 3152, 18.09.1903, с. 168
17 „Към цялото трудещо се население на град Александровск и околността му", 7 октомври 1919 г. (документ от архива на автора)
18 Силянов, Хр. Спомени от Странджа..., с. 46 - 48
19 Герджиков, М. Спомени,.., с. 75
20 Пак там, с. 76
 
 

Back