Що е анархизъм

• Увод
• Особености на анархистичната доктрина
• Анархистичното действие
• Анархизмът вчера и днес
• Съвременният свят: тревоги и равносметка
• Какво да се прави?
• Бъдещето на човечеството е вън от държавата-нация
• Към обезверените

Задачата да се обобщи, макар и накратко, развитието на анархистичната мисъл и действие, безспорно не е лека. Това се дължи от една страна на факта, че е невъзможно всички анархистични прояви да се сведат до теоретичното наследство на един единствен автор, а от друга, че те съвсем не отразяват някаква застинала идеология. Впрочем самите идеологии са многочислени и не винаги се припокриват.

Обикновено се цитират имената на Щирнер, Прудон и Бакунин като тримата главни теоретици на тази мисъл. Това е вярно, но само отчасти, защото Щирнер например е практически непознат извън границите на Германия до края на XIX в.Творчеството му си остава съвършено чуждо на размаха на същинското анархистично действие. Що се отнася до Прудон, който основателно може да се приеме като "баща на анархизма", то неговото наследство също за дълги периоди тъне в забрава, като понякога дори става обект на груби манипулации. Колкото до Бакунин, чието влияние е пряко и решаващо за анархистичното движение, неговото име придобива истинската си същност и измерение едва след смъртта му. Нещо повече, анархистичните възгледи добиват популярност чрез произведенията на неговите ученици като Кропоткин и Малатеста, които променят, уточняват и разширяват важни страни от наследството на Бакунин, като открито обявяват своята привързаност към анархистичния комунизъм.

Въпреки това анархистичната мисъл си остава еднородна, с ясно определени черти и би било напълно погрешно да я разглеждаме, подобно на голяма част от нейните противници, като обикновен "индивидуалистичен бунт" или като проява на обречен на провал революционен дух.

От гледна точка на философията и на идеите анархизмът може да се възприеме като най-крайна проява на процеса на разкрепостяване на западно-европейската мисъл, довел до отхвърлянето на всяка форма на власт, външна за човека или поставена над него, независимо от това дали природата й се определя като "божествена" или "човешка". Този процес води и до отричането на всички принципи, използвани във всички времена и по различни начини от силните на деня, за да оправдаят експлоатацията и подтисничеството, които упражняват върху останалата част от населението.

От гледна точка на политиката и на общественото развитие, анархизмът се явява продължение на делото на Великата френска революция, която едновременно с политическото равенство проповядва осъществяването на истинско икономическо и социално равенство, което може да се постигне само в борба срещу капитализма за отмяна на наемния труд.

Следователно в исторически аспект анархистичното движение се заражда в недрата на работническото движение и подобно на други социалистически движения изразява негодуванието на работниците срещу съвременната експлоатация. В този смисъл то може да се счита за радикална съпротива срещу положението на работниците през XIX в., което се отличава с масовизиране на наемния труд и класово разделение на обществото.

От самото си зараждане обаче анархистичните идеи влизат в противоречие както с реформистките тенденции на социализма (според които е възможно да се променят "постепенно" основите на капиталистическото общество, чиято основа е неравенството), така и с марксическите възгледи, особено по въпроса за прилагането на диктатурата като средство на революцията.

Анархистите се стремят към появата на общество на свободни и равни хора. Свободата и равенството са двете ключови понятия, около които се строят всички анархистични концепции:

- като социалисти, те се обявяват за колективно притежание на средствата за производство и разпределение;

- като анархисти те твърдят, че човек може да бъде свободен само в общество на истински свободни хора и че свободата на всеки индивид не се ограничава, а се утвърждава от свободата на останалите. Свободата, както и равенството не са абстрактни понятия. Анархистите визират съвсем конкретна свобода и равенство. За тях те са социални, основани на равното и взаимно признаване на свободата на всеки.

"Аз съм убеден привърженик на икономическото и социално равенство, пише Бакунин, защото зная, че извън това равенство свободата, справедливостта, човешкото достойнство, моралът и благоденствието на хората, както и възходът на нациите ще си останат чиста лъжа. От друга страна, като привърженик на свободата - това главно условие за човечността - мисля, че равенството трябва да се обособи посредством спонтанната организация на труда и колективната собственост на свободно учредили се сдружения на производители, федерирани в комуни без висшата и настойническата дейност на Държавата."

За осъществяването на такова състояние на обществото, при което единствено може напълно да се отстрани всяка форма на привилегии и експлоатация, анархистите смятат, че трябва да се борят не само срещу икономическата експлоатация, но срещу всяко политическо подтисничество от държавен и правителствен тип.

За анархистите всяко правителство, всяка държавна власт, какъвто и да е техният състав, произход и законосъобразност, създават материалните предпоставки за надмощие и експлоатация от страна на една част от обществото над останалата. Както посочва Прудон, Държавата не е нищо друго освен един социален паразит, който свободно асоциираните производители и потребители могат да направят излишен. По този пункт възгледите на анархистите са толкова отдалечени и от възгледите на либералите, според които Държавата е онзи необходим арбитър, който осигурява социалния мир, колкото и от марксистко-ленинските идеи, според които чрез политическата и диктаторска власт на "работническата" държава може да се отстрани класовият антагонизъм в обществото. Събитията в Русия от 1917 г. насам и по-късно в останалите страни от Източна Европа показаха краха на опита да се изгради социализъм чрез диктатура и потвърдиха точността на анархистичната критика по този въпрос. Прибягването до диктатурата, пък била тя и "пролетарска", доведе навсякъде не до отмирането на Държавата, а до зараждането на огромна бюрокрация, която задушава обществения живот и свободната лична инициатива. Именно тази бюрокрация остана главният източник на неравенство и привилегии в тези страни, чиято цел беше да унищожат капиталистическата частна собственост. Както подчертава още Бакунин в спора си с Маркс: "Свободата без равенство е болна илюзия (...) Равенството без свобода е държавен деспотизъм. А деспотичната държава не би могла да просъществува и един ден без поне една експлоататорска и привилегирована класа - бюрокрацията."

На правителствената и централизирана социална уредба анархистите противопоставят федеративния принцип на обществена организация, която може да заменя Държавата и всички нейни административни механизми, като самите заинтересовани се нагърбват с всички присъщи на обществения живот функции. Понастоящем всички те са монополизирани и управлявани от държавни структури, поставени над самото общество.

Федерацията като форма на обществено устройство е главна изходна точка за анархистичната теория, тя е основа и метод, на които почива безвластническият социализъм. Нека уточним, че така разбираната федерация има малко допирни точки с познатата политическа федерация, която се прилага от значителен брой съвременни държави. Според анархистите, в случая става дума не за обикновен начин на управление, а за цялостен принцип на обществено устройство, който включва всички страни от живота на човешката общност. Федерализмът като принцип или е цялостен, или той не се прилага.

Анархистичната мисъл не отрича важността и необходимостта от организация, но си поставя за цел друг начин на самоорганизиране, осигуряващ автономия на своите съставни части, като едновременно с това отговаря на насъщните потребности на общността.

Федеративният принцип се основава на автономията на цеховете и отделните производства, както и на автономията на комуните. Те търсят сдружение, за да се осигурят взаимно и за да удовлетворят лични и колективни нужди. Така ако самоуправлението на предприятията прави възможно замяната на наемния труд с работа на съдружници, то федеративното обединение на производителите, на комуните, на регионите може да замени Държавата. Това обединение се явява необходимото допълнение за изграждането на социализма и най-сигурната гаранция за индивидуалните свободи.

Основа на тази организация е договорът, сключен на равноправна и взаимна основа, доброволно, не "теоретичен", а действен, подлежащ на изменение при изразена за това воля на страните (сдружения на производители и потребители), признаващ правото на инициатива на всички съставки на обществото.

По силата на това определение федеративният договор позволява да се определят правата и задълженията на всеки, както и да се изработят принципите на истинско социално право, което да регламентира уреждането на евентуалните конфликти, които могат да изникнат между личностите, групите, общностите или областите, без обаче да се засяга тяхната автономия. По този начин федерацията като форма на социална организация може да се противопостави както на демократическия централизъм, така и на либералния волунтаризъм.

Известно е, че подобна организация не може да отстрани всички конфликти. Ето защо е уместно да посочим как могат да възникнат конфликти на всяко ниво на федеративното общество. Федеративният принцип трябва да се разглежда не като поредно религиозно вярване или като обещание за съвършено общество, а като динамична и отворена социална теория, чиято рамка може да се променя с времето. Това не е нова мечта, а начин за разрешаване на социалните проблеми по най-добрия маниер, т.е. като се спазва възможно най-голяма свобода за всеки, без да се търси управленчески арбитраж, който винаги се превръща в източник на нови привилегии.

В своята разновидност различните анархистични действия отразяват изложените тук основни идеи. Нещо повече, за анархистите съществува неразривна връзка между преследваната цел и начините за постигането й. За разлика от повече или по-малко йезуитските обяснения, които дават всички политически партии, ние мислим, че целта не оправдава средствата, а че напротив, доколкото е възможно те трябва да съответстват на целта.

Анархистичното действие няма за цел "завземането на властта или упражняването на вече съществуващата власт. Още през 1872 г., на конгреса в Сент-Имиер, Швейцария, открито се проявява антиавторитарното крило на Международната асоциация на трудещите се (AIT), където то се противопоставя на марксическите тези. Това крило утвърждава мнението, че главното задължение на пролетариата не е завземането на политическата власт, а нейното унищожение. Като цяло можем да кажем, че анархистите предлагат социални вместо политически решения. В исторически аспект анархистите винаги са предпазвали трудещите се от илюзията, че могат да използват армията от избиратели и парламентаризма, за да променят из основи условията си на живот в рамките на буржоазната демокрация. Пред политическото и парламентарно действие, стремящо се към завладяване на властта, те избират прякото действие на масите, т.е. заинтересованите да вземат в свои ръце делата си, без да делегират власт на когото и да било.

Трудещите се нямат нужда от посредници, които да изразяват исканията им или да водят борбата вместо тях. Те могат и трябва да правят всичко това сами без пълномощници. Според анархистите прякото действие и особено стачката са най-добрият начин за борба, чрез който трудещите се могат да защитят своите интереси.

Анархистите винаги са се противопоставяли на всички опити за подчинение на работническото или революционно движение и препоръчват самоуправлението, колективното действие и автономията на трудещите се. Но анархистите не се стремят да поемат на свой ред ролята на авангард или някаква ръководна роля, защото са на мнение, че всеки може да се справи най-добре сам със собствените си дела. За да стане всичко това възможно, необходимо е трудещите се да осъзнаят онова, което Прудон нарича техен "политически капацитет". Работниците представляват действителната сила в обществото и само те могат да доведат до неговата дълбока промяна. Действията на анархистите винаги са имали за цел да защитят експлоатираните и да подкрепят всяко искане за по-добър живот и обществен напредък.

Много анархисти са съзирали в синдикалните организации не само възможност да се защитят хората на наемния труд, но и сила за обществена промяна, при условие, че синдикатите съумеят да използват собствените си възможности. От тази гледна точка безвластническата федерация, чиито принципи вече изложихме, не може да се осъществи без активната подкрепа на синдикатите на трудещите се, защото именно те са достатъчно квалифицирани, за да организират производството и именно те организират работниците като производители.

От анархистична гледна точка в своята работа и в своите принципи синдикалната организация трябва:

• да се опита да съхрани своята автономия спрямо каквато и да е политическа организация, която би се опитала да установи контрол върху нея, както и спрямо Държавата;
• да упражнява федерализма и истинската пряка демокрация - единствени солидни гаранции срещу всяка форма на бюрокрация;
• да си постави за цел да удовлетвори непосредствените искания от материално естество и да подготви работниците да ръководят производството в бъдеще.

Синдикалните действия не са единственото оръжие за борба, с което разполагат трудещите се. Според обстоятелствата, те могат да изградят структури и форми на съпротива, които според тях са най-уместни.

Макар че рядко се признава, влиянието, което анархистичното движение е оказало върху работническото движение, е значително. Харесва ни или не, анархистите представляват истинско течение в международното синдикално и работническо движение. Негови прояви можем да открием във всички революционни движения както от XIX в., така и от XX в,, като се започне с Парижката комуна от 1871 г. и се свърши с Руската революция от 1917 г. и Испанската революция през 1936 г.

Влиянието на анархистичните идеи се проявява най-чувствително в синдикални организации като Общата конфедерация на труда (CGT) във Франция, USI в Италия, CNT в Испания,  но също така и FORA - в Аржентина, IWW - в САЩ, FAU - в Германия или SAC - в Швеция... Както виждаме, списъкът е дълъг. Представянето на всяка една от организациите би означавало да се представи всяка една от страните, и изобщо историята на работническото движение в тях. Нека само отбележим, че на учредителния конгрес (1922 г.) на Международната асоциация на трудещите се (AIT), включваща анархо-синдикални организации, отказали да се присъединят към болшевишкия интернационал, се събират представители на милиони членове.

При все това, анархизмът преживява криза през двайсетте и трийсетте години. Руската революция от 1917 г. открива нов революционен етап в Европа и в света, но почти навсякъде тя е придружена от развихрилата се реакция на работодателите и изстъпленията на буржоазията, приела фашистки облик.

Самото анархистично движение е атакувано от две страни. В Русия то е изкоренено първо от болшевиките, после от сталинския терор, а в други страни също се натъква на сталински методи, чиито привърженици в работническото и синдикално движение, не се спират пред физическото унищожение на своите противници. Митът за болшевишката революция, както и поведението на различните западни комунистически партии предизвикват нарастваща изолация на анархистичното влияние сред работническата класа. На други места, където безвластническите организации успяват да се съхранят силни, те биват погубени от фашистката реакция. В Италия, Германия, Аржентина, България, навсякъде, където фашизмът побеждава, анархистичното движение е разбито, а най-добрите му дейци са избити или прокудени в изгнание.

Като цяло през този период, включително и на международната арена, анархистите се озовават във все по-голяма изолация, заедно с шепа социалисти или комунисти-дисиденти, срещу тройната игра, която Сталин, фашистките страни и буржоазните демокрации разиграват за подялба на света. Като отхвърлят алтернативата фашизъм или демокрация, в чиито рамки се прави опит да бъдат ограничени действията на световния пролетариат, анархистите се борят, доколкото могат, срещу задаващата се нова война.

Испанската революция от юли 1936 г. е последната възможност, предоставила се на трудовите хора да окажат съпротива на фашизма и на войната чрез революция. Определящата роля на анархистите и анархо-синдикалистите в испанските събития ги прави най-значимата историческа изява на безвластническите идеи и затова те заслужават да се спрем по-подробно на тях. На 18 юли 1936 г. военният преврат, подкрепян от десницата, фашистката фаланга и църквата, е разгромен в по-голямата част на страната от въстаналите работници. Основни сили в антифашисткия лагер са анархо-синдикалната централа - Национална конфедерация на труда (CNT), която на конгреса си в Сарагоса през май 1936 г. регистрира 982 синдикални организации с общо 550 595 члена, Иберийската анархистична федерация (FAI) и Иберийската федерация на анархистичната младеж (FIJL).

Борбата срещу въстаналите военни се превръща още в първите часове на победата в социална революция. От средата на юли до края на август 1936 г. са колективизирани градският и жп транспортът, металургичните и текстилните фабрики, водоснабдяването, производството и снабдяването с газ и електроенергия, някои сектори на едрата и дребна търговия. Около 20 хиляди промишлени и търговски предприятия са експроприирани и пряко ръководени от работниците и техните синдикати. Създава се Икономически съвет, който координира дейността на различните отрасли на производството. Колективизацията добива най-завършен вид в селскостопанското производство: отменят се паричните знаци, променят се границите на общините, организира се взаимопомощта между богатите и бедните колективи, изравняват се възнагражденията, създава се семейно трудово възнаграждение, обобществява се инвентарът и реколтата. "Това е най-дълбоката социална революция в историята", пише Гастон Льовал.

В периода от 3 до 8 май 1937 г. започва втората битка на живот и смърт, този път вътре в републиканския лагер, когато комунистите-сталинисти се опитват да установят контрол над обществените сгради в Барселона. Днес знаем от достоверни източници (според дадените в последствие показания от бившите политически и военни ръководители на Испанската комунистическа партия Хесус Ернандес и Ел Кампесино), че Сталин е предпочитал победа на фашизма в Испания пред една истинска социална революция, ръководена от анархистите. През цялата гражданска война комунистическата партия води пропаганда в защита на частната собственост и религията. Докато нацистка Германия и Италия на Мусолини масово въоръжават националистите, испанският народ, предаден от сталинистите и изоставен от западните демокрации под лицемерния претекст за ненамеса, и неговите класови организации успяват да поддържат въоръжената съпротива срещу коалицията между европейската реакция и фашизма до март 1939 г. Победена със сила, испанската революция остава пример в историята със своите забележителни социални и икономически постижения.

Настъпилото разделение на света на два отделни империалистически блока след 1945 г., студената война и ядрената заплаха намаляват възможностите за действие на анархистите и за всички останали обществени сили, които отказват да приемат това състояние на нещата. Използването на работническите протести за целите на синдикалната бюрокрация или на левите политически ръководители намалява до голяма степен възможностите за синдикални действия в развитите капиталистически страни. И въпреки това, след 1968 г., когато избухват студентските и младежки бунтове, анархистичните идеи добиват нова популярност, включително и сред социалните движения. Понятия като самоуправление или пряко управление навлизат широко в употреба. Към това се прибавя и все по-острото негодувание на широки маси хора срещу нарастващата бюрократизация и държавна опека над обществото в социалистическия лагер. Но подобна реакция се проявява и в капиталистическите страни.

След поредицата от провалили се реформаторски и революционни планове, както на социал-демократическите партии, така и на обявилите се за марксистки, ленински, троцкистки, маоистки и др. партии и движения днес анархистичните идеи сякаш най-добре устояват на времето. Много битки, поведени от анархистите, било срещу милитаризма или сексизма, срещу ксенофобията или религията, привлякоха много хора, като в някои случаи бяха постигнати конкретни резултати. Свободната употреба на противозачатъчни средства, правото на аборт са пример за това, но също и правото на дете, както и общата споделена отговорност на родителите и учебното заведение за развитието на личността на детето. В по-общ план това са и някои социални облекчения и по-хуманното отношение към хората като цяло. Към тях трябва да прибавим и т.нар. "социални придобивки", тези частици свобода, за които са се борили цели поколения.

Малките и малобройни победи над вековния апартейд (на богатите срещу бедните, на мъжете към жените, на белите спрямо негрите, на "дядо Торбалан" към децата, на всички видове началници спрямо техните подчинени, на всякакви религии и доктрини спрямо свободната мисъл) ежедневно ни напомнят за всеобщото усилие, което човечеството полага в борбата с неравенството, за освобождението от всяка власт. Неизменният конфликт между хората, който много учени намират за вътрешно присъщ на човека, се корени във властническия принцип и анархизмът остава единствената приложима идея, способна да осуети неговото действие. Положителното развитие и относителните успехи, които посочихме вече, не са окончателни и най-вече засягат твърде малко хора в сравнение с петте милиарда жители на планетата.

В тази брошура не можем да направим пълен и сериозен анализ на съвременния свят. Без съмнение анархистите ще трябва да положат значителни усилия, за да направят такъв анализ, да осъществят сблъсък на идеи, да популяризират тезите си, но най-вече, за да повлияят на действителността с достатъчно разбиране на явленията. Необходимо е все пак да се спрем накратко на процесите, които се наблюдават, както и на проблемите, пред които е изправено днес безвластническото движение и човечеството като цяло.

Светът на 80-те години се развива бързо, ето защо анализите подлежат на честа промяна и преосмисляне. Това се отнася и за социалните завоевания на трудещите се от всички страни, както и за тяхното икономическо и политическо положение. Тук можем да споменем и състоянието на енергийните източници, на технологиите, на човешкото познание във всички области. Това се отнася и за въпросите от международно значение, където стратегически, военни и икономически различия често се променят из основи. Можем да отбележим все по-нарастващата взаимозависимост между страните, както от гледище на енергията и стопанството, така и на екологията, до такава степен, че нито една страна, била тя и "велика сила", не може да се смята за способна сама да задоволява потребностите си.

Тази леснооткриваема тенденция към световно единение личи от няколко сравнително скорошни явления. Едното, чиито последици са особено пагубни и което предизвиква множество конфликти, е западният културен империализъм, който на едни места води до унищожение на културата, а на други - до духовна нищета и еднообразие. Онова, което вчера бе освободителният дух на деколонизацията, за съжаление отвори пътя към нова подчиненост. Третият свят се роди и се спусна в шеметен бяг на развитие, повтаряйки западните модели в полза само на местните управници и на техните съюзници от големите индустриални столици или от многонационалните компании. Би могло да се каже, че това е първа фаза на нормализацията и уеднаквяването на съвременния свят. Движението придружава и е резултат на концепцията, която отъждествява света с голям супермаркет - културния белег на Запада, чийто най-изпитан пратеник е търговската стойност и дори самата стока. Постепенно светът се превръща в огромен пазар, изложен на безмилостна конкуренция, под наблюдението на силните на деня, които желаят да наложат на света някои правила, гарантиращи неизменността на системата. Наскоро настъпилите промени в Източна Европа ще завършат световното разпространение на пазарната икономика. Онова, което още в самото начало свързваше либералната идеология с марксическата, е същото, което ги сплотява днес в меркантилна оргия. Общата им вяра в историческия и икономически детерминизъм е нещото, което ще доведе докрай това движение към уеднаквяване на света.

Здравословното и нравствено състояние на населението на планетата би било чудо на чудесата в този "свят на напредък". Всяка година глад и епидемии отнемат живота на милиони човешки същества, докато повече от две трети от населението в южното полукълбо живее при изключителна бедност. Самите богати нации изобилстват с бедни и безработни, а това е голямо постижение след векове на ограбване на цели народи и територии. Натрупването на капитали никога не е водило до тяхната подялба. Единствената му цел е личната изгода за сметка на обществената. Това личи най-ясно от ежегодното унищожение на хиляди тонове хранителна продукция и индустриални произведения, докато недоимъкът и бедността се ширят по света. Капиталистическият свят налага своя диктат на цялата планета, където границите на "потребителната стойност" все по-често биват заменяни от тези на "разменната стойност". Потребностите са пренебрегнати, докато алчността шества и някои отбрани хора натрупват шеметни богатства.

Лудостта да произвежда и да пилее, обхванала капитализма, е осъдима не само от морална гледна точка. Тя доказа, че е вредна и за онова, на което са стъпили нейните извършители - земята като екосистема, в която живите организми и заобикалящата ги среда са свързани в крехко, мимолетно равновесие. Планетата е опустошена, предупреждават ни за климатични и екологични аномалии. Цели местности, реки и почви са унищожени. Замърсяванията, които безспорно не са от вчера, вече достигат пределния праг и заплашват живота на планетата. Безразборното използване на почвите и на енергийните източници, които не могат да се възобновяват, поставя под въпрос цялото бъдеще на планетата, застрашена от друга страна от демографски бум. Африка, която вече е пострадала от кръвопролития, вероятно ще стане континент-сметище за отпадъци и отровни продукти, без ни най-малко обезщетение за местното население. Драмата, възникнала в следствие на напредването на пустинята, обезлюдяването на селата и концентрирането на население в градовете и промишлените райони, задълбочава екологичната заплаха за живеещото в стрес население, което е отровено, лишено от лекарски грижи и лекувано с успокоителни.

Сегашното състояние на планетата, условията, при които живеят обитателите й, арогантността и бруталността на фирмите, които се самообявяват за "научноизследователски", пораждат днес противоречиви становища за възможностите на науката да освободи човека чрез напредък и развитие. Обещанието, дадено на народите преди повече от сто години за нов "философски камък" - изработен "научно", който ще реши проблемите, се срива днес. Всичко това обаче не успя да смути духовете и да дискредитира прекрасното творение на човешкия ум. Но от науката като средство бе направена система, а от краха на системата се прави заключението, че средството е ненужно и вредно само по себе си. Огромни маси хора и много общества са видели от науката само закона на пушката и геноцида. Затова и днес наблюдаваме възраждането на реакционни и мракобесни идеологии, съзнателно бягство в метафизични сънища, възкресение на секти и на окултни общности. Това явление се подсилва и от планетаризацията на проблемите, при което човекът, бил той ръководител или изпълнител, е все по-безпомощен да взима решения. Сега се наблюдава небивало по размер натрупване на познания във всички сфери, съчетано със загуба на умения, с дистанциране на работника от оръдието на неговия труд и от плодовете на този труд. При това положение е естествено хората все по-често да прибягват до изкуствен или вътрешен рай, а освобождаващият творчески дух на науката да изпада в положението на беден роднина.

Свръхконцентрацията на оръжие в целия свят също подклажда страхове. Тя представлява постоянна заплаха, която тегне всеки ден над всички нас, а в същото време не престава вакханалията от енергийно разточителство, разгул и глупост. Новите страхове са база за раждането на фундаментализъм, национализъм и ксенофобия и са способни да обединят хората едни срещу други, да предизвикат най-ужасно човешко падение. Когато човек загуби вярата си в бъдещето, непрестанно повтаряните заплахи за ядрен или екологически апокалипсис го карат да заживее в суеверен фатализъм.

Средствата за масова информация, съвременните комуникации, включително и транспортът, от които с основание се очакваше да сближат хората и да им помогнат за по-добро разбирателство, само доведоха до скъсяване на разстоянията на планетата, за да може навсякъде да се чуе какво режимите казват сами за себе си. Преувеличаването на нещата от страна на медиите, както и самото масово осведомяване създават изолация и невъзможност за общуване, а подхранваната мечта за бягство някъде другаде, за някаква екзотика, превръщат жилищата и кварталите в анти-жилища и анти-квартали. И накрая медиите, от които се очакваше, че ще информират и възпитават, излагат на показ скудоумна култура, като интелектуалците от духовната и научната област отново показаха своята изменчива природа. Тези "носители" на "прогреса", ревностни слуги на всяка власт, проявяват престъпна снизходителност, намерила отражение в скриването и фалшифицирането на информация, нещо, което те послушно правят.

Да си анархист в края на XX в. значи да работиш за възвръщането на вярата в реалната социална свобода, значи да скъсаш със самоизолацията или с навика само да искаш, без да държиш сметка за цялостната промяна на обществото. Анархистите трябва да вдъхнат нов живот на прякото действие, завещано от революционния синдикализъм. Те трябва да развенчаят мита за демокрацията, който важи за определен брой народи и изобщо не означава социална справедливост, свобода и равенство. Ако се направи това, песимизмът и фатализмът ще отстъпят. Трябва да се помогне на хората да си възвърнат доверието в самите тях. Анархистите могат да предложат нещо ново, което, макар и да не е готов модел за обществен строй, трябва да събуди желание за създаването на един нов свят. Те трябва да създадат условия за действена революционна решимост. През последните години анархизмът се възроди в световен мащаб, особено след падането на диктаторските режими в Източна Европа, но също така в САЩ и в Южна Америка. Повторното изграждане на силно анархистично движение може да се постигне с усърдна работа. То е и условие за развитие и за успех на международната социална революция. Това революционно движение, което предстои да се изгради, не може да пренебрегва в пропагандната си дейност въпросите, повдигнати в тази брошура.

На първо място трябва да бъде подложена на преоценка предишната прекомерна вяра във възможностите на индустриализацията и "научния прогрес", за да се разработи днес нова революционна стратегия, съобразена със състоянието на планетата и с потребностите на нейните жители. Гонитбата на голяма производителност е крушение, а строгото придържане към защитата само на "средствата за производство" и на "социалните придобивки" е крах за синдикализма. В много западни страни явлението, при което трудещите се от различни отрасли координират действията си, досега не е дало задоволителен отговор за липсата на перспектива пред работническото движение. Никъде не се поставя въпросът за целта на синдикалното движение - отново работниците сами да се заемат с икономиката и управлението на общините.

Международното работническо движение се сблъсква днес с наднационалната икономика. Ако интернационализирането на капитала е отдавна свършен факт, на който нищо не успя да се противопостави, то почти безпрепятственото движение на капитали е по-скорошно явление, което изисква отпор чрез международно организиране на работническото движение. Създаваната конкуренция между трудовите маси от различни народи, а тя несъмнено ще се засилва, осъжда на неуспех всеки опит за съпротива на професионално или национално ниво. От бързия и решителен отговор на работническото движение зависи бъдещето на мира, а оттам - и на човечеството. Единствените истински предимства в защитата на тази кауза са опитът на работническото движение, социалният му опит и всичко онова, което хората сами правят, за да постигнат свободата си. Единствената надежда е най-после да се разбере, че свободата е неделима и че не може да съществува едновременно с подтисничеството, макар и само на един човек.

Работата, която предстои, е огромна и ако днес тя може да обезкуражи някого, то нека му напомним, че бащите ни не са се уплашили от нея, че ние не стоим по-ниско от тях и няма да изневерим на идеалите им. Изглежда прекалено много хора са на мнение, че революционната агитация по-скоро може да създаде нови безредици, отколкото да разреши сега съществуващите. Властващата идеология също ги убеждава в това и поредицата от неуспехи на много революции ги кара да вярват в тази теза, без да анализират всеки отделен случай. На онези, които се обзалагат, че всичко може да си продължи така, че всичко ще остане по старому, трябва да кажем, че крехкото равновесие и несправедливият ред, към който се придържат, носи неизличимия отпечатък на варварството. Онова, което се преструват, че не забелязват, е страхът, който ги преследва. Те предпочитат да пригодят идеите си към злощастното си положение, отколкото да рискуват да заживеят в хармония с идеалите си. Уважението им към "идеите" е равнозначно само на уважението към висшестоящия, който винаги са готови да заменят с нов. В сравнение с миналите и днешни безпътици на работническото движение, анархистичните идеи са способни да дадат концепция и оригинални решения на неговите проблеми навсякъде по света. Те съдържат огромни потенциални възможности за скъсване с логиката на капитализма и на държавата, логика, която владее света. Анархистите предлагат път, по който могат да тръгнат всички онези, които и днес се борят за по-доброто бъдеще на Човека.