В неделя, 4-ти юни с държавни почести бе погребан Петър Младенов.
За пръв път беше изпълнена церемонията за погребение на бивш държавен глава.
Траурната процесия продължила почти четири часа и струваща на обществото
повече от две хиляди нови лева премина през почти половин София и завърши
когато ковчегът беше положен в централните софийски гробища, в парцел №10
запазен само за “големите” политици.
Но кому бе нужно всичко това? Защо беше всичката тази показност? Защо трябваше да се разхищават по този начин толкова средства? И то когато всички знаем че държавата вече не поема разходите по погребенията дори и на бедните! Толкова трупове стоят непогребани било защото роднините на покойника не могат да си позволят дори и най-обикновено погребение, било защото нещастника-скитник не е имал близки, които да се поинтересуват за него.
И нима заслужаваше такива почести човека прочул се с фразата: “Най-добре е танковете да дойдат”? Този който беше готов да хвърли бойните машини срещу разбунтувалият се народ и може би само убеждението, че ще успее да се споразумее с новопоявилите се лидери, яхнали вълната на народното недоволство, го спря.
Не е трудно да проумеем причината за тази историческа амнезия и омаловажаването на този факт от нашите политици. Ние сме повече от сигурни, че при подобна ситуация те изобщо не биха се колебали да използват армията, ако полицията и специалните части за борба с масовите безредици се окажат недостатъчни срещу гнева на народа. Ако могат нека отрекат, че по време на януарските вълнения пред парламента преди няколко години, така наречения психо-батальон, въоръжен с най-модерна техника предназначена да въздейства деструктивно върху психиката на живата сила на врага, е бил в пълна бойна готовност и само е очаквал заповед за действие.
Естествено, ще ни отговорят, че тези почести се отдават не на човека Петър Младенов, а на бившия държавен глава на Република България, т.е. на институцията “президент”, а не на конкретната личност1. И ще са прави. Истинската цел на тази помпозност е да се създаде един ореол на величие около тази, а и около всяка друга държавна институция. Човек трябва да вярва в непогрешимостта на институциите. Когато погледне държавните ни мъже той трябва да вижда в тях не хора от плът и кръв с техните слабости и недостатъци, а компетентни и всезнаещи водачи които във всеки един момент знаят кое е добро за обществото и кое не и какво трябва да се направи в дадената ситуация. Създаването на една нова религия – държавническата, именно това е целта на всички тези безсмислени церемонии.
А същността на всички религии е една – апелирайки към нашите естествени чуства на взаимна принадлежност и съпричастност и провъзгласявайки някаква голяма и далечна цел, за чието постигане всички ние трябва постоянно да правим жертви – покорно да се оставяме да ни управляват и експлоатират. Но само това не е достатъчно. За да се заглушат гласовете на разума се насажда, разбира се по един доста завоалиран начин, една нетърпимост, една омраза към всичко което не е в съгласие с тяхната доктрина. Рано или късно тази омраза се използва от силните на деня, било за разпалването на някоя изгодна за тях война, било за потушаване на народното недоволство и неговото “морално” оправдаване.
В заключение ще кажем само, че точно срещу насаждането на такава една полурелигиозна безкритичност към действията на управляващите трябва да се борим, защото оттук до появата на разни наполеоновци и хитлеровци има само една крачка...