Вечерта на 23 септември 2000, входът за изоставените халета под Либенския мост, Прага. Един младеж разтревожено викаше в слушалката на мобилния си телефон.
- Ей Воле, тади на Palmovce соу някие цизинци. Млуви англицки, руски, шпанелски! Вступ до ньекий простор. Я там не смим!
След три дни в реконструирания лъскав пресцентър се откриваше поредната сесия на Международния валутен фонд (IMF) и Световната банка (WB). Под моста се събираха техните противници. С флумастер на амбалажен картон, на входната лагерна врата бяха изписани думите: "Please, no alcohol, no drugs, no camera!” Вътре гъмжеше. Млади хора от различни националности и раси, облечени във всевъзможни дрехи, сновяха насам-натам, разговаряха на различни езици, седяха на тревата или бетона пред отдавна изоставените промишлени постройки. Редяха се на опашка около походната кухня, където срещу 80 крони (около 4 лева) можеше се да получи препълнена чиния готвена вегетарианска храна. Кухнята беше сбутана в един от ъглите на обширно хале. Там няколко младежи, в големи корита и казани, на импровизирана печка приготвяха вечерята на лагера. В останалата част на халето няколко групички активисти пишеха плакати, режеха скелети от велпапе и разноцветни панделки. В средата стоеше картонен макет на оръдие, чакащо за боядисване. На входа на второто хале беше организиран "информационен център”. Три големи сандъка бяха застлани с брошурки. Червеният цвят и думите STOP, Imperialism, IMF, WTO се набиваха в очи. Зад тях няколко момичета се опитваха да отговарят на въпросите на новодошлите. Обясняваха за предвидения от официалните власти camp на Страховския стадион, че там "cops” – ченгета няма, но вероятно лагерът е под наблюдение на полицията, къде са най-близкия магазин, телефон, метро и т.н.
Пред сандъците, на прашния под, стоеше кашон с празни пластмасови РЕТ бутилки и надпис: "Използвайте за пиене, и върнете тук”. По натам, на стената на халето висеше друга току що направена табела, на която на дълго се обясняваше, че присъстващите са дошли да демонстрират мирно и се разграничават от всякакви насилнически действия.
Гледах в очите насъбраните младежи и не разбирах това, което виждах. Само интуитивно схващах, че не бяха дошли на купон. Но какво искаха, какво мислеха да правят, какво щеше да става – така и не можех да разбера.
Както повечето обикновенни хора трудно се оправях с понятия като ГЛОБАЛИЗАЦИЯ, Международен Валутен Фонд и Световна Банка. Знаех, че последните две институции са силно критикувани за условията, при които отпускат кредитите си, че налагат форма на политически диктат върху длъжниците си. Че съществува значителен отпор срещу техните действия и то най-вече в добре развитите западни демокрации. Колкото до понятието "Глобализация” за мен то беше нещо между обща парична единица, общ трудов пазар и интернет. Все неща, които за добро или лошо ни чакат в бъдеще. Лично на мен Фонда и Банката не ми бяха направили нищо лошо. Преди свалянето на Виденов дори не се бях замислял за тяхното съществуване. След това бях прочел туй-онуй, – че споразумението с МВФ в нашата страна няма за цел да подобри състоянието на обикновенните хора, ами да гарантира плащането на външния ни дълг и т.н. Но бях отишъл в лагера на "противниците на глобализацията” най-вече от любопитство и – за обща култура.
Първото ми посещение в лагера не само, че не ми помогна да се оправя в цялата тая глобализационна каша, но повдигна и нови въпроси. Ето защо през следващия ден – неделя – бях отново в camp-a. Две разлики веднага ми се набиха на очи. Числеността на демонстрантите се беше удвоила и прехвърлила хиляда; лагера беше обкръжен от стотина полицаи. За момента между служителите на реда и младежите не съществуваше някакво противоречие. Входът и изходът бяха напълно свободни, някои от полицаите с любопитство, изненада и дори с доброжелателност гледаха приготовленията за демонстация. Днес те включваха музика с подръчни средства – тарамбуки, барабани, пластмасови варели и туби за същата цел, чинели и различни shaker-и – запечатани консервни кутии, в която дрънкат малки камъчета. Музиката ме привличаше. Застанах отстрани и започнах да зяпам. Освен музикантите имаше и танцьори, които използваха момента да се поразкършат. Ставащото беше репетиция. Заучаваха се няколко ритъма, придвижване на групата по време на думкането. Съгласуваxa се различните по тоналност и дрънчене приспособления.
На десетина метра от мястото на репетицията, зад една опъната връв, която представляваше края на лагера, седяха важно тридесетина полицаи. Никой от лагерниците не им обръщаше внимание, а и ченгетата явно нямаха други заповеди освен да наблюдават.
Виждайки, че се полюлявам в такт с музиката, някой ми тикна в ръката един от останалите свободни shaker-и и със знаци и усмивка ме прикани да се присъединя към групата. Направих го с радост – хората в лагера ми харесваха, музиката ме бе увлякла. Оказа се обаче, че ако искам да бъда с shaker-ите трябва да стоя при тях. Ако искам при ударните – добре, но те също си имаха определено място в групата. Ръководителят на оркестъра беше странна птица. Той дирижираше, а също изискваше спазването на определен ред. Чувствах, че вероятно има право, но не можех да се освободя от чувство, че някой ми казва какво мога и какво не. В крайна сметка всеки може да прави каквото иска, стига да не пречи на околните. А с наличните "инструменти” Моцарт беше непостижимо далеч! Но мен ми беше по-интересно да наблюдавам, отколкото да се сърдя. "Шефът” определено ме бе заинтригувал. Спомням си, в този момент го бях определил като… – демонстрант! Такъв, който намира своето място в живота протестирайки по улиците и като ръководи по-малко опитните си колеги, получава необходимото за всеки самочувствие!
Начело на оркестъра ни, в такт с музиката се поклащаше красива девойка. Беше впечатляваща гледка. Тя вееше огромно прозрачно знаме, на което имаше изобразена розова начупена линия. Приличаше ми на мълния, ако и да бе хоризонтална. После разбрах, че това е един от символите на антиглобализацията.
След като проляхме известно количество пот, репетирайки час – два, заниманието приключи и "музикантите” се наредихме във вече оформения от млади хора кръг. Всъщност тези кръгчета бяха започнали вчера. Отново ме беше подразнил факта, че преди да се нагласим окончателно, се местихме най-малко пет-шест пъти, насам-натам, докато кръгът се нареди така, че най-отвътре да седят ръководителите на различните групи, а зад тях тези, които ги бяха избрали. Въпреки неприятното чувство породено от местенето, бях удивен от толерантността и вниманието на публиката към говорещия в момента. Колкото и странно да беше протичащото съвещание на прашния под на промишленото хале, в никакъв случай то не бе говорилня. Cтарите анархистки традиции!
Опитвах се да следя разговорите, но не ми се удаваше – говореше се на жаргонен английски, и на всичкото отгоре не се чуваше. Едно чаровно дребничко момиче, в синя кадифена блуза превеждаше на испански. Естествено, това хич не ми помагаше, но нещо в отривистия й звънлив глас, в живите й жестовете ме караше да чакам с нетърпение всяка нейна дума. Давах си сметка, че и това спада към чара на демонстрациите. Чудех се дали няма мегафон. Може би нямаше, може би имаше, но заради полицаите, които бяха наблизо не се ползваше. Все пак стана ясно, че демонстрантите възнамеряват да блокират Банкерите в пресцентъра, отрязвайки им изхода навън, след като са ги пуснали безпроблемно вътре. За целта от разрешената от чешкото правителството протестна демонстрация на Namesti Miru (Площад на мира), тълпата щеше се раздели на три лъча – розов, жълт и син и щеше да се насочи от различни страни към конгресния център. Преди, в Сиатъл тактиката била обратна – демонстрантите се опитали и до голяма степен попречили на участниците в конференцията да стигнат до конгресната зала. Какъв щеше да бъде резултатът от сегашната акция никой от новите ми познати не коментираше. Силите на полицията бяха известни – 11 000 души. Броят на протестиращите не беше…
Вторник дойде и аз след като минах през работа, в 10:30 тръгнах за Namesti Miru. След всичко, което бях видял, любопитството ме гризеше отвътре.
На площада имаше няколко хиляди души и гора от плакати и знамена. На повечето от плакатите се четяха думите: "Drop the Debt!” – "Опростете дълговете!” А входът на катедралата в центъра на сборището бе закрит от огромен тъмносин балон. И на него с жълти букви пишеше: "BALL TO THE IMF!!” Леко изненадан от тъй откровенната псувня се провирах през тълпата и виждах все по-чудни неща. Облечени в бели комбинизони, нахлупили скиорски или мотоциклетни предпазни каски, петдесетина италианци мъкнеха 10 метров дървен щит подплатен с вътрешни автомобилни гуми, а около тях се тълпяха други многобройни членове на тяхната група. До тях турски комунисти агитираха минувачите, а сърпът и чукът на тяхното знаме по странен начин съжителствуваха с традиционния османски полумесец. По нататък сигурно 200 гърка с гърбове изписани на техния си едва разбираем алфабетос: "Не на Империзлизма!” се бутаха в кръг, а какво ставаше в неговия център така и не можеше да се разбере. Опаковани в дунапрен и стиропор стояха испанци. Повече от стотина чешки анархисти, групирани плътно един до друг зад масивен дървен билборд, на който с тъмно червени букви бе написано "Czech Anarchists!” бяха сложили маски на лицата си и обули червено-черни комбинизони. Още нататък се развяваше двустълбов плакат, на който на родната ни кирилица се четеше: "Солидарность с рабочими России!” Макар под този плакат руска реч да не се чуваше, нещо в сърцето ми трепна. Тогава някой от стоящите под флага ме попита: "Are you American?” Не бях американец и усмихвайки се продължих натам. Гледката бе тъй необичайна, че продължавах да кръстосвам площада и да се вра в тълпата. Младеж и девойка с два мегафона се редуваха да скандират, девойката питаше, младежът отговаряше:
- What do we want?
- Drop the debt!
- When do we want?
- Now!
- Where do we want?
- Here!
- What do we do?
- Fight!
Групичка от 30-тина англичани в синьо търкаляxa напред-назад пред себе си 3-метрово кълбо сковано, сглобено от леки дървени и алуминиеви рейки. В единия край на площада се бе събрала под черно-зелено знаме друга маскирана радикална група. И най-накрая сред това невероятно множество видях барабанния оркестър от лагера при Palmovka, който при целия този народ, изведнъж ми се стори познат и близък, ако и да не знаех нито едно име или националност на хората, които го съставяха! До мен се озова някакъв дядо, който разгорещено питаше висока и стройна девойка, откъде е дошла, защо и т.н. Очевидно ставащото, излизаше от рамките на разбиранията му и дядото се мъчеше някак да се оправи в завихрящия се наоколо водовъртеж. Само че не беше нито на подходящото време, нито на подходящото място за такива обяснения. Пребягвайки покрай него, девойката кратко му отговори. "We are from everywhere, international!" и изчезна в навалицата. От нейде над тълпата се понесе вик, който скоро погълна всичко. RE-VO-LU-TION! RE-VO-LU-TION! кънтеше по целия площад. Какво ли си мислеха 50-тината полицая, които не беше ясно дали охраняват митинга или се правят, че блокират демонстрантите. Всъщност те скоро изчезнаха. И тълпата, на три лъча – розов, син и жълт, според цвета на закичените ленти, опразни площада и се насочи към конгресния център.
Тръгнах с оркестъра. Усмивките на хората в него ясно ми казваха, че бях добре дошъл. Скоро получих полагащата ми се консервна кутия с камъчета за дрънкане. Бързият ритъм на барабаните будеше тихите пражки улици и изкараваше на прозорците задремалите им обитатели. В този момент всичко изглеждаше празнично и феерично с хилядите си украшения, плакати, ленти, дантели и други джунджурии. Eдно момиче изтърва листовките си, и десетина други демонстранти се втурнаха да му помогат да ги събере. Всичко продължи по този миролюбив начин до момента, в който стигнахме пред конгресния център и се отзовахме лице в лице с плътен кордон от няколко реда полицаи с каски и щитове. Тълпата спря на около 50 метра от кордона полицаи, оркестърът млъкна, демонстрантите изпонасядаха и почнаха да похапват и почиват. В получилото се затишие, сред множеството хора видях момичето, което преди няколко дена, в центъра на съвещателния кръг превеждаше на испански. Сега, сред тълпата, тя съвсем не изглеждаше тъй привлекателна както преди. Не че очите и блестяха по-слабо, а движенията й бяха по-вяли – не. Всички ние, които бяхме на улицата, бяхме такива – тръпнещи, възбудени и непредсказуеми, част от една идея, която дори не разбирахме докрай, но която, сега, устремно летеше по пражките улици и неудържимо набираше мощ.
Всички околни магазини бяха затворени поне отпреди 3 дни и който не се беше сетил да си вземе нещо за ядене щеше да гладува. Над главите ни кръжаха хеликоптери. Не знаехме, че в този момент от отсрещната страна на пресцентъра, на моста Nusle, Италианската група Баста, "Ya Basta", същите, които бях видял с бели комбинизони, водеше ръкопашна схватка с чешката полиция и все още беше далече от момента, в който щеше да я загуби. Добре организираните италианци първо шашнали полицаите игнорирайки напълно обливащите ги водни струи, приближавайки се в ред към полицейския кордон, a на възпламеняващите се в краката им бомбички сълзотворен газ, просто надянали приготвените отдавна за целта противогази. Лупаницата с полицаите започнала. Италианците вместо палки използвали намерени по пътя дъски и тояги.
Малко преди това, в подножието на моста членовете на немската антифашистка организация AFA, подкрепяни от чешките анархисти атакували полицаите с павета, а когато полицията отговорила със сълзотворен газ, започнали да изпращат сред редиците на ченгетата и запалителни бутилки с прословутия коктейл "Молотов". Битката под моста цял час се водила с променлив успех, като след всеки следващ сблъсък виели линейки, които изнасяли ранените полицаи и демонстранти. Едва след пристигането на специални части и два бронетранспортьора, демонстрантите започнали да отстъпват издигайки след себе си барикади от подръчни средства, които в последствие запалвали. Това отстъпление също продължило около час, при което полицаите с труд пробивали поредната набързо издигната барикада, посрещани от възгласите "No Pasaran!" – "Няма да минете!”
Явно към края на тези събития нашата група – SAMBA, чието име видях написано с розови букви на зелена защитна мушама, носена от първите в тълпата, свърна покрай основния полицейски кордон, навлезе в малките улички и намирайки едно по-слабо охранявано място, се хвърли на пробив. Дрънкайки някъде към края на колоната тенекиената си кутия, спазвайки реда в оркестъра, не можах да видя първата схватка, където ние загубихме надписа си Samba, а полицаите своята увереност. Избухнаха първите бомбички сълзотворен газ. Тълпата се люшна назад, само за да се върне след малко и да подложи на истински каменен дъжд зле екипираните на пресечката полицаи. На свой ред те започнаха да се отдръпват, продължавайки да възпламеняват бомбички сълзотворен газ, който за миг закри ставащото. Точно в този момент на помощ на полицията дойде кола с монтирано водно оръдие и скоро първите редици демонстранти бяха мокри до кости. Обаче, няколко павета дръннаха по защитеното с метална мрежа предно стъкло на водния камион и той се прибра в пресечката, само за да видим идващите от там полицейски бронетранспортьори. Че няма да минем през тях беше ясно и така първата схватка, на която бях свидетел, приключи.
Честно казано нямах абсолютно никаква идея какво следва да правя. Да замерям някого с камъни беше в пълен разрез с разбиранията ми. От друга страна бях в тълпата и споделях неприязънта й към Банкерите и тези, които ги защитаваха. Сълзотворният газ и водните струи не ме впечатляваха особено, а полицаите очевидно се страраеха да се придържат към закона и не отвръщаха с хвърляните по тях камъни. Притесняваше ме само да не би да почнат да арестуват демонстранти – така и така си оставах българче в чужбина, какво по-лесно от това да ме изхвърлят от Чехия. За сега обаче полицията не проявяваше подобни намерения и аз дрънках колкото можех тенекиената си кутия, добавяйки по този начин личния си принос към общата олелия.
Полицаите ни изтласкаха до следващата пресечка, след което се върнаха малко назад. Защитният им обръч около пресцентъра беше отънял, поради по-голямата площ, която заемаха и те вероятно не смееха да рискуват да продължат да ни изтласкват. Групата Samba на свой ред се пръсна по уличките наоколо и напрактика образува полукръг от южната страна на превърналия се в обсадена крепост пресцентър. Броят на полицаите и демонстрантите беше прибилизително равен и никой не се съмняваше, че блокадата ни е по-скоро символична, отколкото действителна. И какво от това – демонстрацията продължаваше! Сега пред кордона полицаи излезоха по-отраканите демонстрантки, които танцуваха, викаха и по мирен начин изразяваха несъгласието си IMF и WB. Дали това щеше да бъде възможно без да летят павета и да избухват бомбички аз лично не знам.
Около два часа по-късно успях да се доредя до един огромен бидон, който с още няколко подобни топуза съставляваше басовата партия в оркестъра. С две къси тояги служещи за палки, през около 2 секунди удрях четирикратно с все сила бидона и по този начин, заедно с още няколко колеги, давахме на "музиката” нейния най-нисък, основен тон. Да кажа, че това беше леко няма да е вярно. Думкаше се часове наред. Но сякаш силите ни този ден нямаха край. Малко след това оркестърът последван от тълпа от около 1000 демонстранти напусна досегашното си място и започна да заобикаля пресцентъра. Очевидно полицаите си мислеха, че високите тераси от източната му страна са достатъчна пречка за тълпата. Бяха сбъркали. Скоро петдесетина, предимно маскирани демонстранти се покачиха на първата тераса и оттам започнаха да замерят с камъни хвърлящите бомбички със сълзотворен газ полицаи. По склона на обасадения хълм не можеше да мине никаква моторизирана техника, а очевидно полицаите, които имаха щитове и каски, бяха заети другаде или бяха далеч. Полицията беше принудена да отстъпи и да ни търпи в продължение на около половин час непосредствено под прозорците на заседаващите. Нещо повече: явно заинтригувани от непосредствената врява под тях, някои от участващите в конференцията банкери и гости наизлязоха да видят как протичат протестите. По-добре да си бяха стояли вътре! Макар да бяха високо над нас градушката от камъни и павета се насочи нагоре и както се разбра по-късно, няколко от наблюдаващите ни хора бяха засегнати. Поставена почти в матово положение полицията започна да действа колкото смело, толкова и безразсъдно. Групичка от петдесетина полицаи сбити на куп, по едни голи униформи, се втурна покрай стената на пресцентъра и за момент я очисти от демонстранти. Но със стената зад гърба им и с хилядната тълпа, наредена като на парад на алеята 10 метра по-долу, полицаите нямаха никакъв шанс. Те всъщност скоро разбраха това и бързо се изтеглиха обратно. Излишно е да казвам, че на всеки от нас му капеше мед на сърцето гледайки бягащите служители на реда. Над нас вече не се виждаше никой и тълпата се задоволяваше да стои на място, да вдига шум и да хвърля по някой камък към сбиращите се зад ъгъла ченгета.
Следващата полицейска атака бе проведена от пристигналите на място специални части. Те си разбираха от работата и скоро всички ударихме на бяг. Бягащата тълпа представляваше неописуема гледка. Имаше спасяващи се през глава изплашени демонстранти, чиито лица изразяваха едничка мисъл – да са по-далеч от настъпващата верига облечени в черно и извадили палки полицаи. Но не всички бяха изплашени. Младеж от оркестъра, носещ през рамо розова туба, бе прегърнал същата девойка, която на репетициите в лагера при Palmovka бе носила флага и водила шествието. Сега тя бе забола в косата си розова птица. Двамата бяха обърнали гръб на идващите няколко крачки зад тях полицаи и крачеха с такова спокойствие и невъзмутимост, сякаш се разхождаха из тълпата туристи на Карловия мост. Някой друг, обърнал се към изплашените демонстранти, викаше: "Samba, what's going on? Come on, come on!” А в другия край момиче крещеше: "Slowly, Slowly!” Искаше да каже, щом не можем да издържим на полицейския щурм, поне да отстъпваме бавно, а не спасявайки се през глава. Самите полицаи, дори зад щитовете и каските за пръв път изглеждаха хора, а не просто униформи. Виждаше се, как се подканят един друг, как се мъчат да се държат заедно, как се радват, когато тълпата се пръскаше пред тях и как предпазливо и уплашено подскачат насам-натам, когато дъждът от камъни плисваше върху редиците им. Сега обаче отстъпвахме ние и макар хората в тълпата почти да не се познаваха, едно нещо ни обединяваше – идващите срещу нас ченгета. А в по-далечен план – омразната идея, която те въплъщаваха: да действаш от позиция на силата.
След като ни отдалечиха на безопасно разстояние от конгрес-центъра, полицаите също спряха и танците и виковете пред тяхната верига се почнаха отново.
Както се разбра впоследствие, горе-долу по това време, банкерите при изключителни мерки за сигурност, били изведени през подземията на пресцентъра и вкарани в близката станция на метрото, а оттам извозени към Операта, за да продължат най-нахално с предварително запланувата програма. Но където отиваха те, отивахме и ние. Макар да не присъставх на акциите пред Операта, мисля, че пребиваването им там, не бе от най-уютните.
Сега, обаче, нашият изпотен оркестър все още стоеше на една от близките до пресцентъра главни улици и напрактика я блокираше. Точно тогава оттам се опита да премине автобус от градския транспорт. Очевидно шофьорът си мислеше, че никой няма да посмее да застане на пътя на автобуса!? Те – чехите, по принцип рядко са в час. Скоро рейсът се отзова в средата на тълпата и можеше да бъде разглобен на съставните си части, ако шефът на оркестъра не се бе намесил! Подпрял с голия си гръб бронята на автобуса и принуждавайки по този начин шофьора да спре за да не извърши убийство, той колкото задъхано, толкова и спокойно каза: "We like public transport! Please give up!”. Чак сега разбрах, че редът в оркестъра, за който беше настоявал и който беше изисквал, и който аз едва можех да понасям, беше крайно необходим точно в такива моменти. Всички от оркестъра млъкнаха, това подейства и на останалите. Полека-лека пред автобуса се отвори пролука. Пребледнелият шофьор махна с ръка, поблагодари и внимателно потегли. Напрежението се разсея. По същия начин следващият трамвай първо спря пред тълпата, а после без по нататъшни произшествия бавно мина през нея.
Сред демонстрантите имаше всякакви и поведението на тълпата често се определяше от случая, от обстоятелствата и от личните качества и авторитет на хората в нея. Бях свидетел и на друга случка. Подгонени от полицията, един от нас, неможещ да се примири със ставащото, отиде при един от маскираните младежи и грубо му смъкна маската. Каза му: "Престани да хвърляш камъни, заради теб бият всички ни!” Младежът със смъкнатата маска побледня, бяха го открили и изложили на показ. Незнаейки как да постъпи побягна и се скри в тълпата. Тогава друг немаскиран демонстрант, който бе наблизо, обръщайки се към първия младеж, кротко, но твърдо каза: "Нямаш право да се месиш. Той е избрал да хвърля камъни! Това не е нито по-лош, нито по-добър избор от твоя, който е да не хвърляш!” И в тази философия сякаш оживяваше самият живот, с всичките му прекрасни и грозни страсти кипнали из пражките улици. Гледах как групичка маскирани младежи, посред накичените с розови панделки и украшения демонстранти, къртят уличната настилка, вадят от нея павета, трупат ги на различни места и влачат крайпътни мантинели, знаци и прегради организирайки по този начин поредната барикада. Действията им бяха напрегнати, държането – смесица от дързост и предпазливост. Бяха се приготвили, имаха всички необходими инструменти. След цял ден бой с полицията! И ако с разума си отхвърлях техните действия и дори се поставях на мястото на полицаите, които в рамките на закона хем трябваше да ни търпят, хем да ни възпират, то сърцето и симпатиите ми бяха на страната на маскираните младежи.
Сетне по чешките вестници се изписаха много неща за насилието, за вандализма, за разбитите магазини на Макдоналдс, Мерцедес и KFC, (защо пък точно и само те!?) за извадените улични павета и запалените кофи за боклук. Чешките граждани почти единодушно се възмущаваха от протестиращите и ги обвиняваха за различни и все гадни неща. Смятаха, че тяхната "великолепно” справилата се полиция, е трябвало да действа още по-твърдо, чудеха се откъде "противниците на глобализацията” – това се превърна почти в мръсна дума по страниците на местния печат – са намерили пари и време, за да дойдат да правят изстъпления насред собствената им красива Прага. И недоумяваха равнодушния тон на пресата в Берлин или Рим, която се чудеше какво пък толкова са се заоплаквали чехите – та нали срещу 9000 демонстранти са стояли 11000 полицаи! Както можеше да се очаква, официалната българска преса се интересуваше най-вече от сензацията, битките по улиците и екшъна по телевизията. Нищо повече!
Но никой не си задаваше въпроса:
Защо се случи всичко това?
Защо Банкерите, виждайки какво става, решиха да намалят гратисния срок на предоставяните заеми и да увеличат лихвите им, т.е. обратното на исканото от демонстрантите?
Защо Чешкото правителство не бе отказало конгреса имайки пред себе си печалния пример на Лондон и Сиатъл? Та дори и най-обикновените търговци бяха затворили магазините си!
Защо чешките граждани единодушно осъдиха протеста? Не се ли сетиха, че дошлите от Европа демонстранти са само опаката страна на същата монета, наречена Глобализация. И ако Глобализацията носи някому печалби, то тя успя да отприщи гнева и да доведе в Прага около 10000 млади хора. Защо не се намери нито една официална чешка медиа, която да напише горното в прав текст?
Защо демонстрантите не бяха африканци и руснаци, ами американци и западноевропейци? Та нали протестът беше за опростяване дълговете на БЕДНИТЕ страни!
Защо демонстрантите бяха готови за бой, а полицията не?
Но я да махнем на всичко с ръка. Да му мисли Вашингтон, където е следващата
банкерска среща!